Дара завъртя бокала в ръката си.
— Моите събратя могат да бъдат доста ирационални — призна си. — Избухливи. Да видим как подобни слаби създания бродят по земите ни, строят мръсните си градове от пръст и кръв върху свещените ни пясъци… това беше влудяващо. Те се превърнаха в мишена… играчка.
Нахри усети, че настръхва.
— И как точно си играели девите?
В ярките му очи припламна смущение.
— По най-различни начини — смотолеви, измагьосвайки малък стълб от бял пушек, който се удебели пред очите на Нахри. — Отвличаха младоженци, предизвикваха пясъчни бури, за да объркат някой керван, насърчаваха… — Той се прокашля. — Е, нали се сещаш… поклонничество.
Нахри зяпна. Значи, в мрачните истории за джиновете имаше истина.
— Не, не бих могла да кажа, че знам. Никога не съм убивала търговци за забавление!
— А, да, моя крадло. Прости ми, задето забравих, че си самото въплъщение на честност и доброта.
Нахри се намръщи.
— Е, какво се случило след това?
— Твърди се, че перитата ни заповядали да престанем. — Стълбчето от пушек на Дара се полюшваше на вятъра до него. — Хората на Хайзур летят до самите подстъпи към Рая; чуват разни неща… или поне така си мислят. Предупредиха ни, че човеците трябва да бъдат оставени на мира. Всяка от расите трябваше да гледа единствено собствените си работи. Да се забъркваме с другите — и особено с някое по-нисше същество, — бе абсолютно забранено.
— Но девите не се подчинили?
— Ни най-малко. Поради което бяхме прокълнати. — Той се намръщи. — Или „благословени”, както го виждат джиновете сега.
— Как?
— Един мъж бе избран измежду човеците, за да ни накаже. — По лицето Дара пробяга следа от страх. — Сулейман — прошепна. — Дано се смили над нас.
— Сулейман? — повтори Нахри слисано. — Пророкът Сулейман? — Когато Дара кимна, тя ахна. Единственото обучение, което беше получила, може и да се състоеше в това да бяга от закона, но дори тя знаеше кой бе Сулейман. — Но той е умрял преди хиляди години!
— Три хиляди — уточни Дара. — Плюс-минус няколко века.
Една ужасяваща мисъл изникна в ума й.
— Ти… ти не си на три хиляди години…
— Не — прекъсна я той рязко. — Това се е случило преди моето време.
Нахри изпусна дъха си.
— Разбира се. — Умът й едва бе в състояние да обхване колко много бяха три хиляди години. — Ала Сулейман е бил човек. Какво би могъл да стори на един дев?
Мрачно изражение пробяга по лицето на Дара.
— Очевидно всичко, което поиска. Сулейман получил пръстен с печат, някои твърдят, че от самия Създател, който му дал силата да ни контролира. Нещо, което той направил с огромно желание, след като ние… ами, предполага се, че имало някаква човешка война, в чието разпалване е възможно девите да са имали пръст…
Нахри вдигна ръка.
— Да, да, сигурна съм, че е било изключително несправедливо наказание. Какво направил?
Дара накара колоната от дим да се плъзне напред.
— С една-едничка дума ни отнел силите и наредил всички деви да застанат пред него, за да бъдат съдени.
Пушекът се разстла между тях; единият ъгъл се сгъсти, превръщайки се в трон от мъгла, а останалата част се разсея в стотици огнени фигурки с размерите на палеца й. Те се плъзнаха покрай килимчето, навели глави пред трона.
— Повечето се подчинили; без силите си те били нищо. Отишли в царството му и се трудили там в продължение на сто години.
Тронът изчезна, а огнените създания се завихриха, превръщайки се в работници, печащи тухли и трупащи колони от грамадни камъни, няколко пъти по-големи от тях. Огромен храм започна да се издига в небето.
— На онези, които изкупили вината си, било простено. Имало обаче уловка.
Нахри гледаше как храмът се издига, запленена.
— Каква?
Храмът изчезна и ето че девите отново се прекланяха пред далечния трон.
— Сулейман ни нямал доверие — отвърна Дара. — Казал, че самата ни природа на превъплъщенци ни прави манипулативни и коварни. Така че получихме прошка, но бяхме променени завинаги.
За миг огънят върху опушената кожа на кланящите се деви угасна. Те се смалиха, а някои се прегърбиха, превити от старост.
— Плени ни в човекоподобни тела — обясни Дара. — Тела с ограничени възможности, издържащи едва няколко века. Това означавало, че онези деви, които измъчвали човешкия род, щели да умрат и да бъдат заменени от техните потомци, които Сулейман вярвал, че няма да бъдат толкова опустошителни.