Нахри поглед към Ефрат. Някъде там, от другата страна на водата, отвъд пустини, по-обширни от морета, се намираше Кайро, единственият дом, който бе имала някога. Сурово място, но познато и предсказуемо… за разлика от бъдещето, което Дара й предлагаше.
— Или ме последвай — продължи той с мил глас. Прекалено мил. — Открий истината за себе си, истината за този свят. Ела в Девабад, където дори капка от кръвта на Нахидите ще ти донесе почести и богатство, каквито не си и сънувала. Твоя собствена лечебница, познанията на стотици предишни лечители на твое разположение. Уважение.
Той й протегна ръка.
Нахри знаеше, че би трябвало да изпитва съмнение, но господи, думите му я жегнаха право в сърцето. От колко години мечтаеше да отиде в Истанбул? Да изучава истинска медицина с уважавани учени? Да се научи да чете книги, вместо да се преструва, че чете написаното върху дланите на хората? Колко често беше броила спестяванията си с разочарование, потискайки мечтите си за едно по-хубаво бъдеще?
Улови ръката му.
Дара я издърпа от калта, а пръстите му опариха нейните.
— Ще ти прережа гърлото насън, ако лъжеш — предупреди го и той се ухили, сякаш доволен от заплахата й. — И между другото, как се очаква да стигнем до Девабад? Изгубихме килимчето.
Дара кимна на изток. На фона на тъмната река и далечните скали Нахри различи голите тухлени очертания на голямо село.
— Нали си крадла — предизвика я той. — Ще ни задигнеш коне.
6. Али
Уаджид дойде за него призори.
— Принц Ализейд?
Али се сепна и вдигна поглед от бележките си. Гледката на кайда — командира на Царската стража — би накарала повечето джинове да се сепнат, дори ако не очакваха всеки миг да бъдат арестувани за предателство. Уаджид беше едър воин, покрит с белези, трупани в продължение на два века.
Само че той просто му се усмихна, докато пристъпваше в библиотеката на Цитаделата, най-близкото подобие на собствени покои, което Али имаше.
— А, виждам, че вече си потънал в работа — каза, кимвайки към книгите и свитъците, разпилени по килима.
Али кимна.
— Трябва да подготвя урока си.
Уаджид изпръхтя.
— Ти и твоите уроци. Ако не беше толкова опасен с твоя зулфикар, някой би могъл да си помисли, че са те обучавали за икономист, не за воин. — Усмивката му избледня. — Ала се боя, че учениците ти, колкото и малко да са, ще трябва да почакат. На баща ти му дойде до гуша с Бат. Не могат да изкопчат още информация от него, а девите искат кръвта му.
Въпреки че Али очакваше този момент, откакто беше чул, че Анас е бил заловен жив, стомахът му се сви и трябваше да положи усилие, за да овладее гласа си.
— Беше ли…?
— Още не. Великият везир иска зрелище, казва, че това е единственото, което ще удовлетвори племето му. — Уаджид направи физиономия; двамата с Каве открай време не се разбираха. — Така че и двамата трябва да присъстваме.
Зрелище. Устата на Али пресъхна, но той се изправи на крака. Анас се беше пожертвал, та той да може да избяга; заслужаваше сред зрителите на екзекуцията му да има поне едно приятелско лице.
— Нека само да се облека.
Уаджид излезе и Али побърза да си облече униформата — туника с цвят на обсидиан, бяла препаска и сив тюрбан с ресни. Окачи зулфикара на кръста си и втъкна в пояса си своя ханджар (извитата кама, която всички мъже от племето на гезирците носеха). Поне на външен вид изглеждаше като верен войник.
Присъедини се към Уаджид на стълбите и те заслизаха от кулата към сърцето на Цитаделата. Огромен комплекс от камък с цвета на пясък, Цитаделата беше домът на Царската стража, в нея се помещаваха казармите, кабинетите и тренировъчните терени на армията на джиновете. Предшествениците му я бяха построили малко след като бяха завладели Девабад, назъбените зидове около вътрешния двор и високата каменна кула бяха знак на почит към Ам Гезира, далечната им родина.
Дори в този ранен час Цитаделата жужеше като кошер. Кадети тренираха със зулфикари в двора, а копиеносци се упражняваха върху една издигната платформа. Половин дузина млади мъже се бяха скупчили около една врата за упражнения и се мъчеха да развалят заключващото й заклинание. Пред очите на Али един от тях отхвръкна назад, докато дървото цвърчеше, и другарите му избухнаха в смях. В насрещния ъгъл един тохаристански воин учен, облечен в дълго филцово палто, кожена шапка и дебели ръкавици, подаде железен щит на групичка ученици, събрани около него. Изкрещя едно заклинание и щитът бе обвит в слой лед. Ученият чукна по него с дръжката на камата си и щитът се пръсна на парчета.