— Кога за последен път си видял семейството си? — попита Уаджид, когато стигнаха до конете, които ги чакаха в края на двора.
— Преди няколко месеца… е, повече от няколко, предполагам. Със сигурност не и от Ейда насам — призна си Али и се метна на седлото.
Уаджид цъкна с език, докато излизаха пред портата.
— Би трябвало да положиш по-голямо усилие, Али. Благословен си, че са толкова наблизо.
Али направи физиономия.
— Бих ги посещавал по-често, ако това не изискваше да ходя в онова обитавано от призрака на Нахидите място, което наричат свой дом.
Дворецът изникна пред очите им точно в този миг, докато те завиваха зад един ъгъл. Златните му кубета грееха ярко на фона на изгряващото слънце, бялата му мраморна фасада и белите стени бяха порозовели на светлината на зората. Основната сграда представляваше огромен зикурат и се издигаше върху острите скали, надвиснали над езерото на Девабад. Заобиколена от градини, които все още тънеха в сенки, масивната стъпаловидна пирамида изглеждаше така, сякаш бе поглъщана от заострените върхове на почернелите дървета.
— Никакви призраци не го обитават — възрази Уаджид. — То просто… липсва му семейството, което го основа.
— Последния път, когато бях там, стъпалата изчезнаха изпод краката ми, чичо — изтъкна Али. — Водата в чешмите се превръща в кръв толкова често, че хората не я пият.
— Е, значи, семейството му липсва страшно много.
Али поклати глава, но си замълча, докато прекосяваха пробуждащия се град. Изкачиха хълмистия път, отвеждащ до двореца, и влязоха в царската арена през задния вход. Тя бе място за слънчеви дни на състезания, арогантни мъже, жонглиращи с огън, и жени, надпреварващи се с люспести огнени симурги. За развлечения.
Ето какво е ставащото за тези хора. Али плъзна изпълнен с презрение поглед по събралото се множество. Въпреки че беше рано, доста от каменните места за сядане вече бяха заети от различни благородници, домогващи се до вниманието на баща му, любопитни чистокръвни граждани от простолюдието, гневни деви и нещо, което приличаше на цялата улема — Али подозираше, че духовниците бяха дошли, за да видят какво се случва, когато не съумеят да държат правоверните под контрол.
Изкачи се до царската платформа — висока каменна тераса, засенчена от палмови дървета в саксии и раирани ленени завеси. Али не видя баща си, но близо до предната част зърна Мунтадир. По-големият му полубрат не изглеждаше по-доволен от него да бъде тук. Къдравата му черна коса беше разрошена и като че ли носеше същите дрехи, с които вероятно беше излязъл предишната нощ, бродиран агниваншийски жакет, натежал от перли, и копринен пояс с цвят на лапис лазули; и двете дрехи бяха изпомачкани.
Али от три крачки усети миризмата на вино в дъха му и предположи, че вероятно току-що бяха измъкнали брат му от легло, което не беше неговото.
— Мир на теб, емире.
Мунтадир подскочи.
— В името на Всевишния, ахи[17] — каза, притискайки ръка до сърцето си. — Трябва ли да се промъкваш до мен като някакъв убиец?
— Няма да е зле да поработиш над рефлексите си. Къде е абба?
Мунтадир кимна грубо към един слаб мъж в дрехите на дев на ръба на терасата.
— Онзи там настоя за публично прочитане на всички обвинения. — Той се прозя. — Абба няма да си губи времето с това… не и когато има мен, за да го направя вместо него. Скоро ще се появи.
Али хвърли поглед към дева: Каве е-Прамух, великият везир на баща му. Вперил поглед в земята под тях, Каве като че ли не забеляза пристигането на Али. Върху устните му играеше доволна усмивка.
Али подозираше, че знае защо. Пое си дълбоко дъх и пристъпи към ръба на терасата.
Анас беше коленичил в пясъка долу.
Шейхът беше гол до кръста, изгорен, бичуван, брадата му — унизително окастрена. Главата му беше наведена, ръцете му — завързани зад гърба. Макар да бяха минали едва две седмици от задържането му, очевидно го бяха държали гладен — ребрата му се виждаха, окървавените му крайници бяха измършавели. И това бяха само раните, които Али можеше да види. Със сигурност имаше и други. Отвари, от които имаш чувството, че те пронизват с хиляда ножа, илюзионисти, които можеха да те накарат да халюцинираш за смъртта на онези, които обичаш, певци, чиито гласове можеха да вземат ноти, достатъчно високи, че те да накарат да рухнеш на колене, а от ушите ти да рукне кръв. Никой не оцеляваше в тъмниците на Девабад. Не и с незасегнат ум.