О, шейх Анас, толкова съжалявам… Гледката пред него — един-единствен шафит без никакви магически умения, заобиколен от стотици жадни за отмъщение чистокръвни — му се струваше жестока шега.
— Що се отнася до обвинението в религиозно подстрекаване…
Шейхът се олюля и един от стражите го изправи рязко. Али се вледени. Цялата дясна половина на лицето на Анас беше смазана, окото му беше така подпухнало, че не можеше да се отвори, носът — счупен. Струйка слюнка се процеждаше измежду строшените му зъби и по подутите устни.
Али стисна ножницата на своя зулфикар. Анас срещна погледа му и окото му припламна, мимолетно предупреждение, преди отново да го наведе.
Заслужи си това. Али си спомни последната заповед на шейха. Свали ръка от оръжието, давайки си сметка, че насъбралите се го гледат. Отстъпи назад, за да се върне при Мунтадир.
Съдията продължи да нарежда:
— Незаконно притежание на оръжия…
Откъм другия край на арената се разнесе нетърпеливо пръхтене — каркаданът на баща му, затворен в клетка и скрит зад огнена порта. Земята се тресеше, докато звярът риеше с копита. Ужасяваща кръстоска между кон и слон, каркаданът беше двойно по-едър от мъжете, люспестата му сива кожа беше изцапана и лепкава от кървища. Прахта на арената беше натежала от миризмата му, от мускуса на стара кръв. Никой не къпеше каркаданите; никой не успяваше дори да се доближи, освен двете врабчета, затворени в клетка до него. Али чу как те зачуруликаха. Каркаданът утихна, успокоен за малко.
— А за обвинението в…
— В името на Всевишния… — избоботи глас зад Али и цялото множество скочи на крака. — Това все още ли продължава?
Баща му беше пристигнал.
Цар Гасан ибн Кадер ал Кахтани, владетел на царството, бранител на вярата. Дори само името му бе достатъчно, за да накара поданиците му да затреперят и да се заоглеждат през рамо за тайни агенти. Той беше внушителен мъж, огромен, комбинация от яки мускули и неудържим апетит. Беше едър като бъчва и навършил двеста години, косата му едва-що започваше да посивява, сребристи нишки прошарваха черната му брада. Което го правеше още по-плашещ.
Гасан отиде до ръба на терасата. Съдията изглеждаше така, сякаш е на път да се подмокри, и Али не го винеше. Баща му звучеше подразнен, а Али знаеше, че дори мисълта да се изправят срещу легендарния гняв на баща му беше карала не един мъж да напълни гащите от страх.
Гасан хвърли пренебрежителен поглед на окървавения шейх, преди да се обърне към великия си везир.
— „Танзим” достатъчно дълго тероризира Девабад. Запознати сме с техните престъпления. Искам името на техния благодетел, както и на мъжете, които му помогнаха да убие двама от моите поданици.
Каве поклати глава.
— Отказва да ги издаде, царю. Опитахме всичко.
— Старите серуми на Бану Маниже?
Бледото лице на Каве помръкна.
— То уби учения, който го опита. Нахидите не са възнамерявали други да използват техните отвари.
Гасан стисна устни.
— В такъв случай нямам полза от него. — Той кимна към стражите, застанали зад Анас. — Върнете се на своите постове.
Откъм улемата се разнесе ахване, прошепната молитва. Не. Али пристъпи напред, без да се замисли. Наказанието беше едно, но това… Той отвори уста.
— Гори в ада, ти, просмукано от вино магаре.
Беше Анас. От множеството се изтръгна шокиран шепот, но Анас продължи, впил яростен поглед в царя:
— Вероотстъпник — процеди през счупени зъби. — Ти ни предаде, онези, които семейството ти би трябвало да брани. Мислиш, че има значение как ще ме убиеш? Сто други ще се вдигнат на моето място. Ти ще страдаш… на този свят и в следващия. — Свирепи нотки се прокраднаха в гласа му. — И Бог ще изтръгне от теб онези, които са ти най-скъпи.
Очите на царя припламнаха, но той запази спокойствие.
— Развържете ръцете му, преди да се върнете на постовете си — нареди той на стражите. — Да го видим как бяга.
Навярно доловил намеренията на своя господар, каркаданът изрева и арената се разтресе. Али знаеше, че грохотът ще отекне из Девабад, предупреждение към всеки, комуто би хрумнало да се опълчи на царя.
Гасан вдигна дясната си ръка. Ярък знак с очертанията на осмолъчна абаносова звезда засия върху лявата му буза.
Всички факли на арената угаснаха. Черните знамена, символизиращи властта на Кахтаните, престанаха да се полюшват, зулфикарът на Уаджид изгуби огнения си блясък. Мунтадир си пое рязко дъх, а Али усети как го залива вълна на притъпена слабост. Такава беше силата на печата на Сулейман. Когато го използваха, всяка магия, всеки трик и илюзия на джиновете — на перитата, на маридите, на един бог знае колко магически раси — преставаха да действат.