Влезе в аптеката, заобикаляйки бързо очуканото звънче, целящо да оповести появата на клиенти. Претъпкан с какво ли не и невъобразимо хаотичен, дюкянът на Якуб беше любимото й място на света. Най-разнообразни дървени полици, отрупани с прашни стъкленици, мънички тръстикови кошници и напукани керамични делви покриваха стените. Нанизи сушени билки, животински части и предмети, които тя не можеше да определи, висяха от тавана, докато амфори от бяла глина се бореха за малкото пространство на пода. Якуб познаваше стоката си като петте си пръста и да слуша разказите му за древни магии или индийските земи на лютивите подправки я пренасяше в светове, които едва можеше да си представи.
Аптекарят се беше навел над работната си маса и приготвяше смеска, от която се носеше остра, неприятна миризма. Нахри се усмихна при вида на стареца с още по-старите му инструменти. Само хаванчето изглеждаше така, сякаш бе от времето на Салах ад-Дин.
— Сабах ал-хаир — поздрави го тя.
Якуб издаде стреснат звук и изправи глава, удряйки челото си в един наниз чесън.
— Сабах ал-нуур[3]. Не може ли да вдигнеш някакъв шум, когато влизаш. Изкара ми акъла.
Нахри се ухили.
— Приятно ми е да те изненадвам.
Якуб изпръхтя.
— Да се промъкваш тайно и да ме стряскаш, искаш да кажеш. С всеки изминал ден все повече заприличваш на дявола.
— Ама че нелюбезна забележка за някой, благодарение на когото тази сутрин спечели малко състояние.
Нахри се оттласна от тезгяха, за да седне отгоре му.
— Състояние? Така ли наричаш двама каращи се османски сановници, заблъскали по вратата ми призори. Жена ми замалко да получи удар.
— Ами купи й някое бижу с парите.
Якуб поклати глава.
— И амбра! Късмет имаш, че изобщо ми се намираше! Какво, не можа да го убедиш просто да боядиса вратата си в разтопено злато?
Нахри сви рамене и като взе едно от бурканчетата до лакътя му, го подуши леко.
— Изглеждаха така, сякаш могат да си го позволят.
— По-младият имаше доста неща да каже за теб.
— Е, не може да угодиш на всички.
Нахри взе друг буркан, докато гледаше как той добавя няколко ядки от лаково дърво в хаванчето си.
Якуб остави с въздишка чукалото и протегна ръка за буркана, който тя му върна неохотно.
— Какво приготвяш?
— Това? — Той отново се залови да стрива ядките. — Лапа за жената на обущаря. Вие й се свят.
Нахри го погледа още миг.
— Това няма да помогне.
— Нима? Кажи ми отново, доктор Нахри, при кого се обучава?
Нахри се усмихна; Якуб ненавиждаше, когато тя правеше така. Отново се обърна към полиците, оглеждайки се за познатото гърненце. В аптеката цареше бъркотия, хаос от ненадписани бурканчета и продукти, които сякаш сами се местеха.
— Бременна е — каза през рамо и взе една стъкленица с ментово масло, бутайки паяка, който пълзеше отгоре й.
— Бременна? Съпругът й не каза нищо.
Нахри побутна стъкленицата към него и добави безформен корен от джинджифил.
— Рано е. Вероятно все още не знаят.
Якуб я изгледа остро.
— Но ти знаеш?
— В името на Всемилостивия, нима ти не знаеш? Тя повръща достатъчно шумно, за да събуди Шейтана[4], проклет да бъде. С мъжа си имат шест деца. Човек би си помислил, че досега би трябвало да знаят признаците. — Усмихна се, опитвайки се да го убеди. — Направи й чай от тези.
— Не съм я чул.
— Е, дядо, ти и мен не ме чу да влизам. Може би причината е в твоите уши.
Якуб побутна хаванчето настрани, сумтейки недоволно, и се обърна към задния ъгъл, където държеше спечеленото.
— Ще ми се да престанеш да се правиш на Моше бен Маймон[5] и да си намериш съпруг. Все още не си твърде стара.
Той извади сандъка; пантите изскърцаха, когато повдигна очукания капак.
Нахри се засмя.
— Ако можеш да намериш някой, който е съгласен да се омъжи за такава като мен, ще вземеш занаята на всички сватовници в Кайро. — Тя зарови из сбирщината книги, рецепти и стъкленици на тезгяха, търсейки малката емайлова кутийка, в която Якуб държеше сусамовите бонбони за внуците си; най-сетне я откри под един прашен тефтер. — Освен това — продължи, вземайки си два бонбона — нашето партньорство ми харесва.