— Прости ми дързостта.
Подозираше, че това не беше отговорът, който баща му иска — очите му останаха пронизващи в продължение на още миг, преди да прекоси рязко стаята и да отиде до дървените рафтове върху отсрещната стена.
— Ела.
Али се приближи. Гасан взе дълга лакирана черна кутия от един от горните рафтове.
— От Цитаделата чувам единствено комплименти за напредъка ти, Ализейд. Имаш остър ум за военните дела и си един от най-добрите със зулфикари от своето поколение. Това е неоспоримо. Ала си много млад.
Гасан духна прахта от капака на кутията и я отвори, изваждайки сребърна стрела, лежаща върху тънка материя.
— Знаеш ли какво е това?
Разбира се, че знаеше.
— Последната стрела, изстреляна от някой афшин.
— Огъни я.
Мъничко объркан, Али все пак взе стрелата от баща си. Макар да беше невероятно лека, изобщо не можа да я огъне. Среброто все още грееше след всички тези години, единствено връхчето бе потъмняло от кръв. Същата кръв, която течеше и в неговите вени.
— Афшините също бяха добри войници — тихо каза Гасан. — Вероятно най-добрите войни на расата ни. Ала сега те са мъртви, предводителите им, Нахидите, са мъртви, а нашите хора управляват Девабад от четиринайсет века. И знаеш ли защо?
Защото те бяха неверници и Бог ни даде победата? Не го изрече на глас; подозираше, че ако го беше направил, стрелата щеше да получи нов слой кахтанска кръв.
Гасан си я взе обратно.
— Защото те бяха като тази стрела. Като теб. Неподатливи, отказващи да приемат, че не всичко пасва в техния съвършено подреден свят. — Той върна стрелата в кутията и я затвори. — За да бъдеш кайд, не е нужно просто да си добър войник. Ако е рекъл Бог, с Уаджид ни остава още цял век, пълен с вино и нелепи просители, но един ден Мунтадир ще бъде цар. И когато има нужда от напътствие, когато има нужда да обсъди въпроси, които само собствената му плът и кръв може да чуе, ще има нужда от теб.
— Да, абба. — Али вече бе готов да каже каквото и да било само за да си тръгне от тук, да избяга от преценяващия поглед на баща си.
— Има още нещо. — Баща му се отдръпна от полицата. — Връщаш се в двореца. Незабавно.
Али зяпна.
— Но Цитаделата е моят дом.
— Не… моят дом е твоят дом. — Гасан изглеждаше подразнен. — Мястото ти е тук. Време е да започнеш да посещаваш заседанията на моя двор, да видиш как действа светът извън твоите книги. А и така ще мога да те държа под око. Не ми харесва начинът, по който говориш за девите.
Ужас се надигна в Али, ала баща му спря дотам.
— Сега можеш да си вървиш. Очаквам да те видя в двора, когато се настаниш.
Али кимна и се поклони; едва успя да се сдържи да не се втурне към вратата.
— Мир на теб.
Едва бе излязъл, препъвайки се, в коридора, и се сблъска с ухиления си брат.
Мунтадир го улови в прегръдка.
— Поздравления, ахи. Сигурен съм, че от теб ще излезе ужасяващ кайд.
— Благодаря — смотолеви Али.
Току-що бе станал свидетел на жестоката смърт на най-близкия си приятел. Това, че много скоро щеше да отговаря за сигурността на един град, пълен с каращи се джинове, бе нещо, за което все още не бе имал възможност да помисли.
Мунтадир като че ли не забеляза терзанието му.
— Абба съобщи ли ти другата добра новина? — Когато Али издаде неопределен звук, брат му продължи: — Връщаш се в двореца!
— О. — Али се намръщи. — Това ли.
Лицето на Мунтадир посърна.
— Май не си във възторг.
Нова вълна вина заля Али при звука на наранения глас на Мунтадир.
— Не е това, Диру. Просто… беше дълга сутрин. Да заместя Уаджид, новината за оръжията… — Той изпусна дъха си. — Освен това никога не съм… — Затърси начин да не засегне цялото обкръжение на брат си. — Никога не съм се чувствал особено комфортно сред хората тук.
— О, всичко ще е наред. — Мунтадир преметна ръка през рамото му и го поведе по коридора. — Дръж се до мен и аз ще се погрижа да се забъркваш само в най-приятните скандали. — Разсмя се, когато Али го погледна стреснато. — Хайде. Със Зейнаб ти избрахме покои близо до водопада. — Свиха зад един ъгъл. — С най-скучните мебели и най-малко удобства. Ще се почувстваш съвсем като у до… леле.
Братята се заковаха на място. Нямаха друг избор. На пътя им се издигаше стена, върху чиито камъни имаше рисунка с цвят на скъпоценни камъни.
— Е… — Гласът на Мунтадир трепереше. — Това е нещо ново.
Али дойде по-близо.
— Не… не е — каза меко, разпознал сцената и спомнил си отдавнашните си уроци по история. — Това е един от старите нахидски стенописи. Преди войната покривали всички стени в двореца.