През една пролука в тълпата около вратата Мая мерна сивата настилка на уличката, изпръскана с кръв. Беше още мокра и се просмукваше между фугите на паветата, подобно на ластари от червено растение.
— Гърлото му е прерязано, така ли? — обърна се Пит към Бат, който отново бе възвърнал цвета на лицето си. — Но как…
— В уличката имаше някой. Той се бе навел над него — каза Бат. Гласът му беше дрезгав. — Не беше човек, а по-скоро сянка. Избяга, когато ме видя. Момчето беше още живо. Береше душа. Наведох се над него, но… — Бат сви рамене. Това движение бе небрежно, но жилите на шията му изпъкнаха като дебели корени, увити около дънера на дърво. — Умря, без да каже нищо.
— Вампири — рече една пълничка ликантропка, която стоеше до вратата. Май се казваше Амабел, помисли си Мая. — Децата на нощта. Няма кой друг да е.
Бат погледна към нея, после се обърна и прекоси помещението, за да стигне до бара. Сграбчи ловеца на сенки за гърба на якето му — или поне посегна да го направи, но момчето вече се беше изправило на крака и плавно се обърна.
— Какъв ти е проблемът, върколако?
Ръката на Бат още стоеше протегната.
— Ти да не си глух, нефилиме? — изръмжа той. — На алеята има убито момче. Един от нашите.
— Имаш предвид ликантроп или друг долноземец? — Момчето леко повдигна вежди. — За мен всички сте еднакви.
Чу се ниско ръмжене… идващо от Чудатия Пит, забеляза с изненада Мая. Беше се върнал на бара и бе заобиколен от останалите членове на глутницата, които бяха приковали поглед в ловеца на сенки.
— Той беше само едно дете — каза Пит. — Казваше се Джоузеф.
Името не говореше нищо на Мая, но тя видя как челюстта на Пит се стегна и усети присвиване в стомаха. Сега глутницата беше разярена и ако ловецът на сенки имаше поне малко разум, трябваше час по-скоро да се махне оттук. Но той очевидно нямаше такова намерение. Стоеше си най-спокойно и ги гледаше със златистите си очи и шеговита усмивка на лицето.
— Значи момче ликантроп? — попита той.
— Един от глутницата — отвърна Пит. — Беше само на петнайсет.
— И какво по-точно очаквате да направя аз? — попита момчето.
Пит гледаше невярващо.
— Ти си нефилим. При случаи като този Клейвът ни дължи защита.
Момчето се огледа, бавно и толкова самоуверено, че лицето на Пит пламна.
— Тук не виждам нищо, от което трябва да бъдете защитени — каза то. — Като се изключи ужасното обзавеждане и вероятно мухълът. Но него спокойно можете да си го изчистите с препарат.
— Има труп пред вратата на бара — рече Бат, като бавно изговаряше думите. — Да не мислиш…
— Мисля, че е малко късно да му се помогне — отвърна момчето, — при положение че е вече мъртво.
Пит продължаваше да гледа втренчено. Ушите му се бяха изострили и когато проговори, гласът му се губеше между растящите кучешки зъби.
— Внимавай, нефилиме — предупреди той. — Много внимавай.
Момчето го изгледа неразбиращо.
— Да внимавам ли?
— Значи няма да направиш нищо? — каза Бат. — Така ли?
— Разбира се, че ще направя нещо, ще допия питието си — каза момчето, като погледна към полупразната си чаша, която още беше на бара. — С ваше позволение.
— Значи такава е позицията на Клейва, седмица след подписването на Съглашението? — рече възмутено Пит. — За теб смъртта на долноземец нищо ли не означава?
Момчето се усмихна и Мая усети тръпки по гърба си. Той поразително приличаше на Даниел, когато посягаше да изтръгне крилцата на калинка.
— Как долноземците — отвърна той — очакват Клейвът да оправи неразбориите между тях? Или мислите, че можете да ни безпокоите само защото някакво глупаво хлапе е решило да разплиска кръвта си на улицата…
И той си послужи с една дума, дума за върколаци, която те никога не употребяваха за себе си, цинична дума, която означаваше неприемлива връзка между вълци и човешки жени.
Преди някой да успее да помръдне, Бат замахна към ловеца на сенки… но момчето беше изчезнало. Бат залитна, завъртя се и се заоглежда. Глутницата затаи дъх.
Устата на Мая увисна. Ловецът на сенки се бе качил на бара и стоеше там с разтворени крака. Той наистина приличаше на ангел-отмъстител, готов да раздава божествена справедливост отгоре, както беше редно да правят ловците на сенки. После протегна ръка и посочи себе си с пръсти, многократно, като в играта Ела и ме хвани… и глутницата се втурна към него.