— Изглежда, инквизиторката е поставила ултиматум на Валънтайн до залез-слънце да реши дали иска повече мен или Реликвите на смъртните — рече той. — Двете с Мерис спорят от часове, така че бягството ми още не е разкрито.
Той върна телефона на Клеъри. Пръстите им се докоснаха и Клеъри дръпна ръката си, независимо че дебелата вълнена ръкавица покриваше кожата й. Видя как някаква сянка премина през лицето му, но той нищо не каза. Вместо това се обърна към Люк, като най-неочаквано рече:
— Синът на инквизиторката мъртъв ли е? Тя затова ли е такава?
Люк въздъхна и пъхна ръце в джобовете на палтото си.
— Как ти хрумна да питаш за това?
— Ами, винаги реагира особено, когато някой спомене името му. Само тогава показва някакви човешки чувства.
Люк въздъхна. Бе свалил очилата си и сега присвиваше очи срещу силния вятър, идващ от реката.
— Инквизиторката е такава по много причини. Стивън е само една от тях.
— Интересно — каза Джейс. — Няма вид на човек, който по принцип обича децата.
— Спрямо чуждите е така — каза Люк. — Но с нейното нещата стоят иначе. Стивън беше златното й момче. Всъщност за всички беше такъв… всички, които го познаваха. Беше от онзи тип хора, които са добри във всичко: съвършен, без да бъде скучен, красив, без някой да го мрази. Е, може би го мразехме малко.
— Съученик ли ти е бил? — попита Клеъри. — А на майка ми… и на Валънтайн? Оттам ли го познаваш?
— Семейство Херондейл управляваха Института в Лондон, а Стивън ходеше в тамошното училище. Започнах да го виждам по-често, когато всички ние се дипломирахме и той се премести в Аликанте. По едно време наистина се виждахме много често. — Очите на Люк станаха хладни и синьо-сиви като реката. — След като той се ожени.
— Значи и той е бил в Кръга? — попита Клеъри.
— Тогава още не — рече Люк. — Влезе в Кръга след мен… е, след като с мен се случи това. На Валънтайн му беше нужен нов първи заместник и той покани Стивън. Имоджин, която беше безрезервно предана на Клейва, откачи. Опита се да накара Стивън да размисли, ала той бе непреклонен. Не желаеше да говори нито с нея, нито с баща си. Беше робски предан на Валънтайн. Следваше го навсякъде като сянка. — Люк направи пауза. — Проблемът бе, че Валънтайн не считаше съпругата на Стивън за достойна за човека, който е втори по значимост в Кръга. Тя имаше… неприемливи роднини. — Болката в гласа на Люк изненада Клеъри. Толкова ли го беше грижа за тези хора? — Валънтайн принуди Стивън да се разведе с Аматис и да се ожени повторно… новата му жена беше съвсем младо момиче, само на осемнайсет години и се казваше Селин. Тя също бе робски предана на Валънтайн, правеше всичко, което той й кажеше, без значение колко е безумно. После Стивън бе убит при едно нападение, предприето от Кръга върху сборище вампири. Когато Селин разбра това, се самоуби. По това време беше бременна в осмия месец. Бащата на Стивън получи инфаркт и също умря. И така, Имоджин загуби цялото си семейство. Те дори не можаха да погребат праха на снаха си и внучето си в Града от кости, защото Селин беше самоубийца. Тя бе погребана на един кръстопът извън Аликанте. Имоджин оцеля, но… се превърна в късче лед. Когато инквизиторът бе убит във въстанието, предложиха на Имоджин да заеме мястото му. Тя се завърна в Идрис от Лондон… ала никога, поне доколкото аз съм чул, не заговори повече за Стивън. Това обаче обяснява защо толкова много мрази Валънтайн.
— Защото баща ми отравя всичко, до което се докосне, нали? — каза горчиво Джейс.
— Защото баща ти, при всичките му грехове, още има син, а тя няма. И защото го упреква за смъртта на Стивън.
— И е права — каза Джейс. — Вината е негова.
— Не съвсем — рече Люк. — Той предложи на Стивън и Стивън се съгласи. Валънтайн може да е всякакъв, но никога никого не е изнудвал или принуждавал да се присъедини към Кръга. Той държеше хората да го следват по собствени убеждения. Отговорността за избора на Стивън си е изцяло негова.
— Свободна воля — рече Клеъри.
— Каква ти свобода — каза Джейс. — Валънтайн…
— Ти предложи избор, нали? — рече Люк. — Когато ти отиде да се видиш с него, ти предложи да останеш. Да останеш и да минеш на негова страна.
— Да. — Джейс гледаше над водата към Губернаторския остров. — Предложи ми избор. — Клеъри гледаше как реката се отразява в очите му. Те изглеждаха сиви, сякаш сивата вода бе измила цялото злато от тях.