— И ти отказа — рече Люк.
Джейс гледаше свирепо.
— Искам вече да спрете да ми повтаряте това. Карате ме да се чувствам предсказуем.
Люк се извърна, сякаш за да прикрие усмивката си и замръзна.
— Някой идва.
Наистина някой идваше, някой много висок, с черна коса, развяваща се от вятъра.
— Магнус — каза Клеъри. — Но е някак… различен.
Когато се приближи, тя забеляза, че косата му, обикновено щръкнала и блестяща като диско топка, сега висеше чиста над ушите му като черна коприна. Кожените панталони с всички цветове на дъгата бяха заменени с изчистен старомоден тъмен костюм и черен редингот с блестящи сребърни копчета. Котешките му очи блестяха в кехлибарено и зелено.
— Май сте изненадани от вида ми — каза той.
Джейс погледна часовника си.
— Чудехме се дали изобщо ще дойдеш.
— Щом съм казал, че ще дойда, значи ще дойда. Просто ми трябваше време, за да се приготвя. Това да не ти е някой фокус с шапка, ловецо на сенки. Тук става дума за сериозна магия. — Той се обърна към Люк. — Как е ръката?
— Добре е, благодаря. — Люк бе винаги учтив.
— Пикапът, паркиран до фабриката, е твой, нали? — посочи Магнус. — Доста е боен за обикновен книжар.
— О, не знам — рече Люк. — С това товарене на тежки кашони с книги, катеренето по рафтовете, педантичното подреждане по азбучен ред…
Магнус се засмя.
— Би ли отключил пикапа? Всъщност и аз мога да го направя — той замърда пръсти, — но ще бъде невъзпитано.
— Разбира се. — Люк сви рамене и те тръгнаха обратно към фабриката. Клеъри понечи да тръгне с тях, но Джейс я хвана за ръката.
— Почакай. Искам да ти кажа нещо.
Клеъри погледна към Магнус и Люк, които се отдалечаваха към камиона. Двамата представляваха странна двойка — високият магьосник с дълго черно сако и по-ниският набит мъж с джинси и фланелка, — ала и двамата бяха долноземци, бродещи между света на мунданите и свръхестествените светове.
— Клеъри — каза Джейс. — Земята вика Клеъри. Къде си?
Тя се обърна и го погледна. Сега слънцето потъваше във водата зад него, като оставяше лицето му в сянка и превръщаше косата му в ореол от злато.
— Извинявай.
— Няма нищо. — Той докосна нежно с опакото на дланта си лицето й. — Понякога така се отнасяш — рече той. — Иска ми се да бъда там, където са мислите ти.
Ами ти си там, идеше й да каже. Ти непрекъснато си в главата ми. Вместо това каза:
— Какво искаше да ми кажеш?
Той отпусна ръката си.
— Искам да ми сложиш руната на безстрашието. Преди да се върне Люк.
— Защо, преди да се върне?
— Защото може да не го одобри. Но това е единствената възможност да бъде надвит Аграмон. Люк не го… той го подценява, не може да си представи как изглежда той. Но аз знам.
Тя погледна изпитателно лицето му.
— И как изглежда?
Очите му бяха непроницаеми.
— Виждаш това, от което се страхуваш най-много на света.
— Аз дори не знам какво е то.
— Не ти и трябва. Повярвай ми. — Той сведе поглед. — Носиш ли си стилито?
— Да, нося го. — Тя свали вълнената ръкавица от дясната си ръка и затърси стилито си. След като порови малко, го извади. — Къде искаш да е знакът?
— Възможно най-близо до сърцето, за да е по-ефикасен. — Той обърна гърба си към ръката й, свали си якето и го хвърли на земята. Повдигна тениската си и оголи гърба си. — Добре би било да е на рамото отзад.
Клеъри сложи ръка на рамото му, за да му попречи да мърда. Там кожата му беше по-бледозлатиста в сравнение с тази на ръцете и лицето и гладка на местата, където нямаше белези. Прокара върха на стилито по плешката му и усети как той трепна и мускулите му се стегнаха.
— Не натискай чак толкова…
— Извинявай. — Тя продължи по-спокойно, като остави руната да се влее от ума, през ръката й, към стилито. То оставяше след себе си черна линия, тънка и пепелява. — Ето. Готов си.
Той се извърна и отново облече блузата си.
— Благодаря. — Слънцето вече се скриваше зад хоризонта като обагряше небето в кръв и рози и превръщаше реката в златиста течност, която смекчаваше грозотата на заобикалящата ги градска пустош. — Ами ти?
— Какво аз?
Той пристъпи към нея.
— Вдигни си ръкава да ти сложа знак.