Инквизиторката не откъсваше поглед от него.
— Но той е твой син — рече тя. — Твое дете.
— Децата правят свой собствен избор — каза Валънтайн. — Ти така и не разбра това. Аз предложих на Джонатан защита, ако той застане на моя страна. Той отказа и се върна при вас, а ти веднага реши да си отмъстиш на него, точно както го и предупредих. Ако има нещо в теб, Имоджин — завърши той, — това е твоята предсказуемост.
Инквизиторката сякаш не забеляза обидата.
— Клейвът ще поиска смъртта му, ако не ми дадеш Реликвите на смъртните — каза тя като човек, обзет от кошмар. — Аз няма да мога да ги спра.
— Наясно съм с това — отвърна Валънтайн. — Но нищо не мога да направя. Дадох му шанс. Той не се възползва.
— Копеле! — извика внезапно Изабел и понечи да хукне напред. Алек сграбчи ръката й и я бутна назад, държейки я здраво. — Той си е твърдоглав — изсъска тя, после повиши глас, като извика на Валънтайн: — Ти си…
— Изабел! — Алек закри с ръка устата на сестра си, а Валънтайн ги изгледа с развеселен поглед.
— Ти… си му предложил… — Инквизиторката напомняше на Алек за робот, на който са махнали батериите. — И той те е отрязал? — Тя поклати глава. — Но той е твой агент… твое оръжие…
— Това ли си мислиш? — попита Валънтайн съвсем искрено изненадан. — Аз не се интересувам от тайните на Клейва. Искам само той да бъде унищожен и за да постигна това, разполагам с далеч по-мощни оръжия от едно момче.
— Но…
— Ако искаш, вярвай, ако не, недей — каза Валънтайн, като сви рамене. — Ти си едно нищо, Имоджин Херондейл. Представляваш някакъв режим, чиято сила скоро ще залезе, чието управление е към своя край. Не можеш да ми предложиш нищо, което да ме заинтригува.
— Валънтайн! — Инквизиторката се спусна напред, сякаш за да го спре, да го хване, но ръцете й само минаха през него, като през вода. С израз на безкрайно отвращение той отстъпи назад и изчезна.
Последните лъчи на залязващото слънце проблясваха на небето, водата бе приела цвета на желязо. Клеъри потрепери и се загърна по-плътно в якето си.
— Студено ли ти е? — Джейс бе застанал в края на каросерията и гледаше надолу дирята, която колата оставяше след себе си: две бели линии от пяна, които прорязваха водата. Той отиде и седна до нея, с облегнат на прозореца на кабината гръб. Самият прозорец беше почти напълно замъглен от синкав дим.
— На теб не ти ли е?
— Не. — Той поклати глава, съблече якето си и и го подаде. Тя го облече и буквално потъна в него. То бе твърде голямо, но удобно и Клеъри се сгуши в него, наслаждавайки се на мекотата на кожата. — Ще останеш в пикапа, както ти каза Люк, нали?
— Имам ли избор?
— Всъщност не.
Клеъри свали ръкавицата си и му подаде ръка. Джейс я пое и я стисна. Тя сведе поглед към преплетените им пръсти — нейните малки, а неговите дълги и тънки.
— Ти ще намериш Саймън вместо мен — каза тя. — Знам, че ще го направиш.
— Клеъри. — Тя виждаше водата наоколо, отразена в очите му. — Той може би… искам да кажа… може би…
— Не. — В тона й нямаше капка колебание. — Той е добре. Трябва да е добре.
Джейс въздъхна. Ирисите му се набраздиха от тъмна синя вода — като сълзи, помисли си Клеъри, но това не бяха сълзи, а само отражения.
— Има нещо, което искам да те попитам — каза той. — Досега не се осмелявах. Но сега не се страхувам от нищо. — Той прокара ръка по бузата й, топлата му длан докосна студената й кожа и тя усети, че и нейният страх бе изчезнал, сякаш при допира му силата на руната на безстрашието се бе прехвърлила и върху нея. Клеъри вдигна брадичка, устните й се разтвориха в очакване — устните му леко докоснаха нейните, толкова леко, като допир на перце, намек за целувка, но изведнъж се отдръпна, очите му се разшириха невярващо. Тя видя в тях някаква черна стена, която се издигаше и скриваше златото: сянката на кораба.
Джейс извика и се отдръпна от нея, след което се изправи на крака. Клеъри успя несръчно да се надигне, тежкото яке на Джейс й пречеше да пази равновесие. От прозорците на кабината хвърчаха сини искри и на тяхната светлина можеше да се види, че корпусът на кораба бе от черен метал, имаше тънка подвижна стълба, спусната от едната страна, а отгоре бе опасан с железен релинг. Някакви същества, приличащи на големи, безформени птици, бяха кацнали на релинга. Студът излизаше на вълни от кораба, подобно на мраз от айсберг. Когато Джейс извика към нея, дъхът му застина в бял облак, думите му се изгубиха във внезапно появилия се шум от мотора на големия кораб.