— Клеъри! — извика отново Люк, затича се до ръба на капака на пикапа и спря там, гледайки безнадеждно нагоре към чезнещата летяща фигура с нейния безпомощно увиснал товар.
— Той няма да я убие — каза Джейс, като отиде при него на капака. — Ще я занесе на Валънтайн.
В тона му имаше нещо, което смрази кръвта на Люк. Той се обърна и погледна момчето до себе си.
— Но…
Не довърши. Джейс вече беше скочил от камиона с рязко движение и се беше гмурнал в мътната вода. Той плуваше към кораба, като мощно изтласкваше водата назад.
Люк се обърна към Магнус, чието бледо лице като бяло петно в тъмнината едва се виждаше през напуканото предно стъкло. Люк вдигна ръка и му се стори, че Магнус му кима в отговор.
Той прибра кинжала в ножницата и се гмурна във водата след Джейс.
Алек пусна Изабел, като очакваше тя веднага да се развика, щом усети устата си свободна. Но не го направи. Стоеше до него и гледаше втренчено инквизиторката, която стоеше пред тях, леко олюлявайки се, със сиво-бяло тебеширено лице.
— Имоджин — рече Мерис. В гласа й не се долавяше никакво чувство, нито дори гняв.
Инквизиторката сякаш не я чу. Нейното изражение не се промени, когато се отпусна безжизнено в старото кресло на Ходж.
— Божичко — каза, като гледаше втренчено бюрото. — Какво направих?
Мерис погледна към Изабел.
— Повикай баща си.
Изабел, така уплашена, както Алек не я бе виждал никога досега, кимна и излезе от стаята.
Мерис отиде при инквизиторката и сведе поглед към нея.
— Какво направи ли, Имоджин? — рече тя. — Подари победата на Валънтайн. Това направи.
— Не — задъхваше се инквизиторката.
— Когато заключи Джейс, ти знаеше точно какво е планирал Валънтайн. Отказа да позволиш на Клейва да се включи, за да не се намеси в твоите планове. Ти просто искаше да накараш Валънтайн да страда така, както той те е накарал някога. Искаше да му покажеш, че разполагаш с властта да убиеш сина му, така, както той уби твоя. Искаше да го унижиш.
— Да…
— Но Валънтайн не може да бъде унижен — рече Мерис. — От самото начало можех да ти кажа това. Никога не си го държала в ръцете си. Той само се престори, че обмисля предложението ти, за да е абсолютно сигурен, че няма да имаме време да поискаме подкрепление от Идрис. А сега е твърде късно.
Инквизиторката вдигна объркано поглед. Косата й се бе измъкнала от кока и висеше на кичури около лицето й. Изглеждаше по-човешки, отколкото някога я бе виждал Алек, но от това не ставаше по-приятна.
Тръпки го полазиха от думите на майка му: твърде късно.
— Не, Мерис — каза тя. — Още можем…
— Още можем какво? — Гласът на Мерис се задавяше. — Да се обадим на Клейва? Не разполагаме нито с дните, нито с часовете, които ще са им необходими, за да дойдат тук. Ако ще се изправим срещу Валънтайн, а Господ ни е свидетел, че нямаме друг избор…
— Ще трябва да го направим сега — прекъсна я един дълбок глас. Зад Алек бе застанал Робърт Лайтууд и гледаше намръщено.
Алек се втренчи в баща си. От години не го беше виждал с бойно снаряжение, защото бе зает предимно с административни ангажименти, с управлението на дивизията и уреждане на отношения с долноземци. Като гледаше баща си в тежките, тъмни доспехи, с широката сабя, подаваща се иззад гърба му, Алек си спомни за времето, когато беше дете и баща му беше най-едрият, най-силният и ужасяващ мъж, когото можеше да си представи. И той още си беше ужасяващ. Алек не го беше виждал от онзи неловък момент в дома на Люк. Сега той се опита да улови погледа му, но Робърт гледаше Мерис.
— Дивизията е готова — каза Робърт. — Лодките чакат на пристанището.
Ръцете на инквизиторката зашариха около лицето й.
— Това няма да помогне — каза тя. — Не сме достатъчно хора… в никакъв случай няма да можем…
Робърт не й обърна внимание. Вместо това гледаше Мерис.
— Трябва да тръгнем час по-скоро — каза той, а в тона му се долавяше уважение, което липсваше, когато се обръщаше към инквизиторката.