Бат и Амабел се покатериха на бара. Момчето се завъртя толкова бързо, че отражението му в огледалото зад бара се размаза. Мая видя как замахна с крак към тях, а после двамата се строполиха на пода сред фонтан от счупени стъкла. Чу как момчето се изсмя, дори когато някой замахна към него и го повали. То потъна в навалицата с лекота, която издаваше, че го прави доброволно, а после Мая го изгуби от поглед, виждаше само мятащи се безразборно ръце и крака. Тя все още чуваше смеха му, дори и когато проблесна метал — острие на нож — и тогава шумно си пое въздух.
— Престанете!
Беше гласът на Люк, спокоен, равен, като биенето на сърцето. Колко странно, че винаги чуваш гласа на водача на глутницата си. Мая се обърна и го видя, застанал точно на входа на бара, облегнат с ръка на стената. Изглеждаше не само уморен, но и посърнал, сякаш нещо го разяждаше отвътре. Той продължи със спокоен глас:
— Стига. Оставете момчето на мира.
Глутницата се отдръпна от ловеца на сенки, като остави Бат, който продължаваше да стиска гърба на ризата на ловеца на сенки с едната ръка, а с другата държеше къса остра кама. Момчето се беше зачервило, но не приличаше на някой, който се нуждае от защита, усмихваше се ехидно и тази усмивка беше по-заплашителна от натрошеното стъкло, пръснато по пода.
— Той не е момче — каза Бат. — Той е ловец на сенки.
— Те са добре дошли тук — рече Люк с неутрален тон. — Те са наши съюзници.
— Той каза, че е без значение — отвърна гневно Бат. — Смъртта на Джоузеф…
— Знам — каза спокойно Люк. Очите му се приковаха в русото момче. — Само за да се сбиеш ли дойде тук, Джейс Уейланд?
Момчето — Джейс — се усмихна, при което от цепнатата му устна потече тънка струйка кръв по брадичката му.
— Люк.
Бат, изненадан да чуе малкото име на водача им от устата на ловеца на сенки, пусна ризата на Джейс.
— Не знаех…
— Няма нищо за знаене — каза Люк, умората в очите личеше и в гласа му.
Чудатия Пит басово изръмжа.
— Той каза, че Клейвът не се интересува от смъртта на някакъв си ликантроп, дори и да е дете. А мина само седмица от подписването, Люк.
— Джейс не говори от името на Клейва — каза Люк — и нищо не би могъл да направи, дори и да иска. Не е ли така?
Той погледна Джейс, който беше пребледнял.
— Ти как…
— Знам какво се е случило — рече Люк. — С Мерис.
Джейс се скова и за миг Мая видя през типичната за Даниел свирепост да прозира веселост, но тъмна и агонизираща веселост, която й напомняше повече за собствените й очи в огледалото, отколкото за тези на брат й.
— Кой ти каза? Клеъри ли?
— Не беше Клеъри. — Мая не беше чувала досега Люк да произнася това име, но в тона му се усещаше, че то е много специално за него, както и за ловеца на сенки. — Аз съм водач на глутница, Джейс. Чувам разни неща. А сега ела. Да идем в кабинета на Пит и да поговорим.
Джейс се поколеба за момент, после сви рамене.
— Добре — каза той, — но ми дължиш един скоч, който не можах да изпия.
— Това беше последното ми предположение — каза Клеъри с отчаяна въздишка, докато сядаше на стълбите пред музея на изкуствата Метрополитън и гледаше с досада към Пето авеню.
— Беше логично. — Саймън седна до нея, като протегна дългите си крака. — Искам да кажа, че той е човек, който обича оръжията и убиването, така че защо да не проверим при най-голямата колекция от оръжия в целия град? Пък и аз обичам да ходя в отделението „Оръжия и доспехи“. Дават ми идеи за военните операции.
Тя го погледна изненадано.
— Още ли играете с Ерик, Кърк и Мат?
— Много ясно. Защо да не играем?
— Мислех, че компютърните игри са загубили част от очарованието си, откакто ти… — Откакто нашият истински живот започна да прилича на някоя от твоите виртуални военни операции. Изпълнен с добри и лоши герои, истински черни магии, както и магически предмети, които трябва да намериш, ако искаш да спечелиш играта.
Само дето в игрите добрите винаги побеждават, унищожават лошите и се завръщат с трофея. В реалния живот те бяха изгубили трофея и на моменти Клеъри още се питаше дали те са от лошите или от добрите.