Клеъри лежеше в полумрака на твърдата метална повърхност. Най-вероятно това бе някакво складово помещение, защото стените бяха гладки и без врати. Високо над нея имаше някакъв квадратен отвор, през който едва се процеждаше светлината. Усещаше цялото си тяло натъртено.
— Клеъри? — прошепна някакъв глас. Тя трепна и се обърна. До нея бе коленичила някаква сянка. Когато очите й свикнаха с мрака, видя дребна фигура, сплетена коса, тъмнокафяви очи. Мая.
— Клеъри, ти ли си?
Клеъри се надигна и седна, без да обръща внимание на острата болка в гърба си.
— Мая. Мая, о, Боже. — Тя гледаше втренчено момичето, после диво огледа помещението. Но освен тях двете нямаше никого. — Мая, къде е той? Къде е Саймън?
Мая прехапа устни. Клеъри видя, че китките й бяха в кръв, а лицето и бе набраздено от засъхнали сълзи.
— Клеъри, толкова съжалявам — каза тя със своя тих и дрезгав глас. — Саймън е мъртъв.
Прогизнал и полуизмръзнал, Джейс се отпусна върху палубата на кораба, от косата и дрехите му се стичаше вода. Той вдигна поглед към облачното нощно небе и въздъхна. Никак не беше лесно да се изкачиш по разнебитената желязна стълба, която едва се крепеше на металния корпус на кораба, особено ако ти се плъзгат ръцете, а прогизналите ти дрехи те теглят надолу.
Ако не беше руната на безстрашието, даде си сметка той, може би щеше да се разтревожи да не би някой от летящите демони да го грабне от стълбата, както голяма птица би грабнала буболечка от ластар.
За щастие те, изглежда, се бяха върнали на кораба, след като бяха хванали Клеъри. Джейс не можеше да си представи какво би искал Валънтайн от нея, но и без това от доста време беше спрял да се опитва да проумее защо баща му прави едно или друго нещо.
Над него се появи някаква глава, която се очертаваше на фона на небето. Беше Люк, който бе достигнал края на стълбата. Той с мъка се покатери през релинга и тупна до него. После сведе поглед към Джейс.
— Добре ли си?
— Добре съм. — Джейс се изправи на крака. Трепереше. На кораба беше студено, по-студено, отколкото във водата… а бе и без яке. Беше го дал на Клеъри.
Джейс се огледа наоколо.
— Тук някъде има врата, през която се влиза в кораба. Миналия път я намерих. Да се поразходим из палубата и да я потърсим.
Люк тръгна напред.
— Нека аз да вървя отпред — добави Джейс, като пристъпи пред него. Люк отстъпи с безкрайно озадачен поглед и като че ли се канеше да каже нещо, но после мина до Джейс, когато достигнаха извитата кърма — мястото, където Джейс бе стоял с Валънтайн предната нощ. Той долавяше кроткото плискане на водата в носа на кораба, там някъде долу.
— Какво ти каза баща ти, когато се видяхте с него? — попита Люк. — Какво ти обеща?
— Ами, нали се сещаш. Обичайното. Доживотно снабдяване с билети за голф. — Джейс говореше небрежно, но споменът го пронизваше по-дълбоко, отколкото студът. — Уверяваше ме, че нищо лошо няма да се случи на мен и на хората, на които държа, ако напусна Клейва и се върна с него в Идрис.
— Смяташ ли… — Люк се поколеба. — Мислиш ли, че той ще нарани Клеъри, за да ти отмъсти?
Стигнаха до кърмата и докато завиваха, Джейс погледна към блестящия стълб на Статуята на свободата в далечината.
— Не. Мисля, че той я отвлече, за да ни накара да дойдем на кораба и за да разполага с коз. Това е всичко.
— Не съм сигурен, че има нужда от козове. — Люк говореше тихо и междувременно изваждаше кинжала си. Джейс се обърна да проследи погледа на Люк и за миг се втренчи, без да помръдне.
Откъм западната страна на кораба имаше черна дупка с формата на квадрат, която бе изрязана в металната палуба и в този миг от нея се кълбеше тъмен облак от чудовища. Джейс си спомни как миналия път стоеше тук, с Меча на смъртните в ръка, с ужас оглеждайки се втренчено наоколо, когато небето и морето се бяха превърнали в кипяща маса от кошмарни същества. Но сега демоните не бяха в далечината, а точно пред него, камара от пронизително врещящи чудовища: белите като кости раум демони, които ги бяха нападнали пред дома на Люк; демони они със зелени тела, широки усти и рога; дебнещите черни демони къри, паякообразни демони с осем ръце, завършващи с щипки и отровни зъби, подаващи се от очните им торбички. Джейс не можеше да ги изброи. Той посегна към Кемиъл и я измъкна от колана си, тя блесна в бяло и освети палубата. При вида й демоните изсъскаха, но никой от тях не отстъпи назад. Руната на безстрашието на плешката на Джейс започна да гори. Запита се колко ли демони би могъл да убие, преди тя да загуби действието си.