— Спри! Спри! — Ръката на Люк, сграбчила блузата на Джейс на гърба, го дърпаше назад. — Прекалено много са Джейс. По-добре да се върнем обратно към стълбата…
— Няма как. — Джейс се отскубна от хватката на Люк и посочи. — Отрязали са ни пътя и от двете страни.
Така беше. Една фаланга демони молох, с бълващи огън празни очи, бяха препречили пътя им за бягство.
Люк яростно изруга.
— Тогава скачай зад борда. Аз ще ги задържа.
— Ти скачай — отвърна Джейс. — На мен тук си ми е добре.
Люк отметна глава назад. Ушите му се изостриха и когато изръмжа на Джейс, устните му се дръпнаха назад и оголиха острите му като бръснач зъби.
— Ти… — Той не довърши, защото един демон молох се нахвърли върху него с протегнати нокти. Джейс небрежно и с лекота го промуши и той с рев залитна към Люк. Люк го сграбчи с хищните си нокти и го метна през борда. — Ти носиш руната на безстрашието, нали? — каза Люк, като се обърна към Джейс с очи, които горяха като кехлибар.
В далечината се чуваше плясък.
— Не грешиш — призна Джейс.
— Исусе — изфуча Люк. — Сам ли си я сложи?
— Не. Клеъри ми я постави. — Серафимската кама на Джейс разпори въздуха с белия си огън, два древак демона паднаха. Още няколко дузини се носеха към тях, размахали ръце с остри като ножове нокти. — Много е добра в това.
— Тийнейджъри — каза Люк, сякаш това бе най-неприличната дума, за която се сети, и се нахвърли срещу прииждащата орда.
— Мъртъв? — Клеъри гледаше Мая така, сякаш последната й говореше на непознат език. — Той не може да е умрял.
Мая нищо не каза, само я гледаше със своите тъжни, тъмни очи.
— Щях да разбера. — Клеъри изпъна рамене и притисна свитата си в юмрук ръка към гърдите си. — Щях да го усетя тук.
— Някога и аз така си мислех — каза Мая. — Преди. Но не знаеш. Никога не знаеш.
Залитайки, Клеъри се изправи на крака. Якето на Джейс се беше смъкнало от раменете й, на гърба беше почти разкъсано. Тя го съблече машинално и го пусна на пода. Беше съсипано от десетките следи, оставени от острите нокти. Джейс ще се ядоса, че съм повредила якето му, помисли си тя. Ще трябва да му купя ново. Аз ще…
Изведнъж рязко си пое въздух. Чу силното думкане на собственото си сърце, но дори този звук й се стори някак чужд.
— Какво… се случи с него?
Мая още седеше коленичила на пода.
— Валънтайн ни отвлече и двамата — каза тя. — Окова ни и ни остави в едно помещение. После дойде въоръжен… с меч, дълъг и светъл, сякаш блестеше. Хвърли сребърен прах върху мен и аз не можах да се боря с него, а той… той прободе гърлото на Саймън. — Гласът й се сниши до шепот. — Той преряза и китките му и източи кръвта в някакви съдове. Неколцина от онези демонични същества бяха дошли с него и му помогнаха. После той просто остави Саймън да лежи като играчка, която е счупил и така развалена вече не му трябва. Аз пищях… но знаех, че е мъртъв. После един от демоните ме взе и ме донесе тук долу.
Клеъри притисна до устата си опакото на ръката си, притискаше я все повече и повече, докато не усети соления вкус на кръв. Тръпчивият вкус на кръвта, изглежда, разсея мъглата в мозъка й.
— Трябва да се махнем оттук.
— Не че имам против, но е очевидно. — Мая се изправи, като се олюляваше. — Няма изход от това помещение. Дори и за ловец на сенки. Може би ако ти беше…
— Ако бях какво? — попита припряно Клеъри, като оглеждаше квадратната им килия. — Джейс? Е, не съм. — Тя ритна стената, която отекна на кухо. Бръкна в джоба си и извади стилито. — Но затова пък имам други способности.
Тя опря върха на стилито в стената и започна да рисува. Линиите сякаш се изливаха от нея, черни като въглени, горещи като гнева й. Плъзгаше стилито по стената, отново и отново и от неговия връх се изливаха линии, подобни на пламъци. Когато се отдръпна запъхтяна, видя, че Мая я гледа с недоумение.