— Момиче, какво направи?
Клеъри не знаеше какво точно. Стената изглеждаше сякаш беше изляла киселина върху нея. Металът около руната се бе изкривил и огънал като сладолед в слънчев ден. Тя отстъпи назад, гледайки в недоумение как една дупка с размерите на топка се отваря в стената. Отвъд нея Клеъри видя стоманени подпори и много корабни метални чаркове. Ръбовете на дупката продължаваха да съскат, макар че тя бе спряла да се уголемява. Мая пристъпи напред и бутна встрани ръката на Клеъри.
— Чакай. — Клеъри внезапно се притесни. — Разтопеният метал… може да съдържа някакви токсични вещества.
Мая изсумтя.
— Аз съм от Ню Джърси. Родена съм сред токсични вещества. — Тя отиде до дупката и надникна в нея. — От другата страна има тясна метална пътека. — Ще се опитам да се промуша. — Тя се обърна и с бавни колебливи движения пъхна първо краката си през дупката. Със съсредоточена физиономия запровира тялото си през отвора, но изведнъж застина.
— Ох! Раменете ми се заклещиха. Ще ме бутнеш ли? — Тя протегна ръце.
Клеъри я хвана за раменете и я бутна. Лицето на Мая побеля, после почервеня — и изведнъж се изстреля като коркова тапа от бутилка шампанско. Тя изписка и изчезна.
Чу се тъп удар и Клеъри пъхна притеснено глава през дупката.
— Добре ли си?
Мая лежеше на тясната метална пътечка на около метър по-надолу. Бавно се претърколи и се опита да седне, но трепна от болка.
— Глезенът ми… но ще се оправя — добави тя, като видя лицето на Клеъри. — Знаеш, че на нас върколаците бързо ни минава.
— Знам. Добре, сега е мой ред. — Стилито на Клеъри неприятно пристискаше корема й, когато се наведе и се приготви да се провре през дупката след Мая. Да скочи върху пътеката, я плашеше, но не толкова, колкото представата да стои в някакъв склад в очакване на това, което щеше да й се случи. Тя се завъртя по корем и провря краката си в дупката…
И нещо я сграбчи за гърба на блузата и я дръпна нагоре. Стилито падна от колана й и издрънча на пода. Тя ахна от внезапния шок и болка; деколтето се вряза в гърлото й и я задуши. Миг по-късно я пуснаха. Тя тупна на пода, коленете й се удариха в метала с глух звук. Гадеше й се, тя се търкулна по гръб и погледна нагоре, досещайки се какво ще види.
Над нея стоеше изправен Валънтайн. В едната си ръка държеше серафимска кама, която блестеше с ослепително бяла светлина. Другата му ръка, с която бе хванал гърба на блузата й, беше свита в юмрук. Бялото му лице бе изкривено в подигравателна гримаса.
— Същата си като майка си, Клариса — каза той. — Какви ги вършиш пък сега?
Клеъри болезнено се изправи на крака. Устата й беше пълна със солена кръв от мястото, където беше разранена устната й. Когато погледна към Валънтайн, тлеещият гняв избуя като отровно цвете в гърдите й. Този човек, баща й, беше убил Саймън и го беше оставил мъртъв на пода като ненужен боклук. Мислеше си, че и преди е мразела хора; грешеше. Това беше истинска омраза.
— Върколачката — продължи намръщено Валънтайн, — къде е тя?
Клеъри се наведе напред и изплю напълнилата устата й кръв върху обувките му. Той възкликна от отвращение и изненада и отстъпи назад, като вдигна камата в ръката си и за миг Клеъри видя неприкрития гняв в очите му и си помили, че наистина ще го направи, наистина ще я убие ей тук, както се беше сгърчила в краката му, за това, че бе изцапала обувките му.
Но той бавно свали камата. Без да промълви и дума, той я прескочи и се втренчи през дупката, която тя бе направила в стената. Клеъри бавно се обърна, очите й зашариха по пода, докато го видя. Стилито на майка й. Тя посегна към него, затаила дъх…
Но в този миг Валънтайн се обърна и я видя. С една крачка той прекоси помещението и изрита стилито така, че тя да не може да го достигне. То се завъртя по металния под и падна през дупката в стената. Притворила очи, Клеъри почувства загубата на стилито като повторна загуба на майка си.
— Демоните ще открият долноземската ти приятелка — каза Валънтайн със своя студен, кротък глас, докато пъхаше серафимската кама в ножницата на кръста си. — Няма къде да избяга тук. Никой от вас няма да се измъкне. А сега ставай, Клариса.
Клеъри бавно се изправи на крака. Цялото тяло я болеше от ударите, на които го беше подложила. Миг по-късно извика от изненада, когато Валънтайн я хвана за раменете и я обърна така, че да бъде с гръб към него. Той подсвирна; висок, пронизителен и неприятен звук. Въздухът над него се раздвижи и тя чу грозния плясък на кожени криле. С лек вик Клеъри се опита да му се изплъзне, но Валънтайн беше твърде силен. Крилата се увиха около тях и те бяха издигнати във въздуха, а Валънтайн я държеше в ръцете си така, сякаш наистина й беше баща.