Джейс се учудваше, че двамата с Люк още са живи. Недоумяваше как така още не са намерили смъртта си. Палубата на кораба беше цялата в кръв. Той самият беше целият покрит със слуз и секрет от демоните, а очите му пареха от кръв и пот. В горната част на дясната му ръка зееше дълбока рана от порязване, но нямаше време да чертае по кожата си лечителна руна. Всеки път, когато вдигнеше ръката си, го пронизваше остра болка.
Бяха успели да се вмъкнат в една ниша в металната стена на кораба и от този подслон се биеха с нападащите ги демони. Джейс вече беше използвал и двата си чакрама и сега му оставаха единствено последната серафимска кама и ножът, който беше взел от стаята на Изабел. Това не беше особено богат арсенал. Дори срещу неколцина демони не би се изправил така зле въоръжен, а сега имаше пред себе си цяла орда. Знаеше, че това би трябвало да го изплаши, но не чувстваше почти нищо — само отвращение от демоните, които не бяха част от този свят, и гняв към Валънтайн, който ги беше призовал тук. От друга страна, знаеше, че липсата на страх има и своите недостатъци. Той дори не се притесняваше от това колко много кръв е загубил от раната на ръката си.
Един паякообразен демон се хвърли фучейки към Джейс, като избълва жълтеникава отрова. Той се отдръпна, но не достатъчно бързо, за да се предпази от няколко капки отрова, които напръскаха блузата му. Съскайки, отровата разяде плата и той усети как сякаш дузина нажежени игли прогарят кожата му.
Паякообразният демон премлясна от задоволство и изпръска нова порция отрова. Джейс отново приклекна и отровата попадна върху един они демон, който идваше към него от другата му страна. Онито изпищя в агония и се обърна към паякообразния демон с извадени нокти. Двете чудовища се вкопчиха едно в друго и се затъркаляха по палубата.
Избълваната отрова накара останалите демони да се отдръпнат и образува бариера между тях и ловеца на сенки. Джейс можеше да си отдъхне за момент и се обърна към Люк, който бе до него. Люк беше почти неузнаваем. Ушите му бяха дълги и остри, като на вълк; беше дръпнал устни назад и оголил зъби, а ръцете му с издадени напред остри като ножове нокти бяха почернели от демонска кръв.
— Трябва да се доберем до релинга. — Гласът на Люк беше почти ръмжене. — Да се махнем от кораба. Не можем да убием всички. Може би Магнус…
— Не мисля, че се справяме толкова зле. — Джейс завъртя серафимската си кама… което бе лоша идея. Ръката му беше мокра от кръвта и камата почти му се изплъзна. — Предвид обстоятелствата.
Люк издаде някакъв звук, нещо средно между ръмжене и смях. После от небето падна нещо огромно и безформено и ги събори и двамата на земята.
Джейс се удари в твърдия под, серафимската кама се изплъзна от ръката му, тупна на палубата, плъзна се по металната повърхност чак в другия край на кораба и се изгуби от погледа му. Джейс изруга и скочи на крака.
Съществото, което ги събори беше они демон. Бе необичайно едър за вида си — да не говорим за необичайната находчивост да се досети да се качи на някое от високите съоръжения и да скочи върху тях. Сега той беше стъпил върху Люк и забиваше в него острите си бивни, които излизаха от челото му. Люк се защитаваше, доколкото му позволяваха собствените нокти, но въпреки това беше целият облян в кръв. Кинжалът му беше отскочил на трийсетина сантиметра от него върху палубата. Люк посегна към оръжието си, но они хвана единия му крак с подобната си на лопата ръка и го скърши като клон на коляното си. Джейс чу счупването на костта и после как Люк извика.
Джейс се хвърли към кинжала, сграбчи го и скочи на крака, след което го метна с всичка сила в тила на они демона. Ударът беше толкова силен, че обезглави съществото, което се наклони напред, а от шията му бликна черна кръв. Миг по-късно то изчезна.
Кинжалът падна с тъп удар на палубата до Люк.
Джейс се спусна към него и коленичи.
— Крака ти…
— Счупен е. — Люк се надигна и седна. Лицето му бе изкривено от болка.
— Но бързо ще зарасне.