Люк се огледа наоколо, лицето му се намръщи. Онито може и да беше умряло, но другите демони бяха последвали примера му. На тълпи се катереха по съоръженията. На мъждивата лунна светлина Джейс не можеше да определи колко са точно — може би бяха дузини? Или стотици? След определен брой вече нямаше значение.
Люк сключи ръка около дръжката на кинжала си.
— За съжаление не достатъчно бързо.
Джейс извади ножа на Изабел от колана си. Това беше последното му оръжие и внезапно му се видя отчайващо малко. Остро чувство го прониза — не страх, руната на безстрашието все още действаше, а тъга. Видя Алек и Изабел как стоят пред него, усмихват му се, а после видя Клеъри, която му махаше с ръце, сякаш го канеше да се прибере вкъщи.
Той се изправи на крака точно когато демоните наскачаха отгоре на тълпи, рояк от сенки, които закриваха луната. Джейс се опита да прикрие Люк, но напразно, демоните бяха навсякъде. Един от тях се изправи в целия си ръст пред него. Беше скелет, висок над метър и осемдесет и се хилеше с изпочупените си зъби. Ленти от ярко осветени тибетски молитвени флагове висяха от гниещите му кости. Той стискаше катана меч в костеливата си ръка, което беше необичайно — повечето демони не бяха въоръжени. Мечът, изписан с демонични руни, беше по-дълъг от ръката на Джейс, извит и смъртоносно остър.
Джейс хвърли камата. Тя уцели скелета в костеливия гръден кош и се заби там. Демонът почти не забеляза това, просто продължи да се движи, безжалостен като смъртта. Въздухът около него вонеше на смърт и гробище. Той вдигна катана в ноктестата си ръка…
Сива сянка разряза мрака пред Джейс, сянка, която изпълни въртеливо, отмерено и смъртоносно движение. Насоченият надолу удар на катана бе съпроводен от стържещ звук, когато два метала се срещнаха. Сенчестата фигура отби удара на катана и с бързина, която окото на Джейс едва смогна да проследи, замахна с другата си ръка. Демонът падна по гръб с разбит череп, смали се и накрая напълно изчезна. Наоколо се чуваха писъци на демони, виещи от болка и изненада. Докато се оглеждаше, Джейс видя, че дузини сенки — човешки сенки — прескачаха релинга, скачаха на палубата и се втурваха към тълпите демони, които съскайки пълзяха, влачеха се и се опитваха да избягат от кораба. Тъмните фигури бяха въоръжени със светещи ками и носеха тъмните, тежки дрехи на…
— Ловци на сенки? — от изненада Джейс произнесе думите на глас.
— Кой друг? — Една усмивка трепна в мрака.
— Мелик? Ти ли си?
Мелик наведе глава.
— Извинявай за днес — каза той. — Просто изпълнявах заповеди.
Джейс тъкмо искаше да каже на Мелик, че със спасяването на живота му току-що се е реабилитирал за опита си да попречи на Джейс да напусне Института, когато група раум демони се втурнаха към тях, размахвайки пипалата си във въздуха. Мелик се завъртя и с вик се нахвърли върху тях, серафимската му кама блестеше като звезда. Джейс понечи да го последва, когато някой го хвана за ръката и го бутна настрани. Беше ловец на сенки, целият в черно, със спусната над лицето качулка.
— Ела с мен.
Ръката настойчиво го дърпаше за ръкава.
— Трябва да отида при Люк. Той е ранен. — Той рязко дръпна ръката си. — Пусни ме.
— О, в името на ангела… — Фигурата го пусна и посегна да махне качулката си, разкривайки така едно тясно бяло лице и сиви очи, които блестяха като късчета диамант. — Ще направиш ли най-сетне това, което ти се казва, Джонатан?
Беше инквизиторката.
Въпреки главозамайващата скорост, с която летяха, Клеъри би сритала Валънтайн, ако можеше. Ала той я държеше в желязна прегръдка. Тя риташе с крака, но въпреки цялото й усилие, успяваше да улучи само въздуха.
Когато демонът внезапно се наклони и зави, тя извика, а Валънтайн се засмя. После минаха през тесен метален тунел и се озоваха в едно по-голямо помещение. Вместо най-безцеремонно да ги пусне да паднат, летящият демон внимателно ги остави на пода. За най-голяма изненада на Клеъри, Валънтайн я пусна. Тя се отскубна от него, запрепъва се към средата на помещението, като объркано се оглеждаше. Намираха се в голямо хале, явно бившето машинно отделение. Изцапани с грес мотори се редяха покрай стените — явно бяха преместени там, за да се образува голямо свободно пространство в средата. Подът беше от дебел черен метал, осеян с мръсни тъмни петна.
Насред празното пространство имаше четири корита, достатъчно големи, за да се изкъпе в тях куче. Вътрешността на първите две корита беше изцапана с тъмни ръждивокафяви петна. Третото беше пълно с тъмночервена течност, а четвъртото бе празно.