— Отново ли ще ме заключите? — попита Джейс, като гледаше с недоумение инквизиторката.
— Това не е конфигурация Малачи. Ако искаш, по всяко време можеш да излезеш оттук. — Тя здраво стисна ръцете си една в друга. — Джонатан…
— Искате да кажете Джейс. — Вече не можеше да вижда битката през стената от бяла светлина, но все още ясно чуваше шума, виковете и писъците на демоните. Когато обърна глава, съзря водата, върху която се виждаха множество блещукащи светлини, като диаманти, пръснати по повърхността на огледало. Около дузина лодки, лъскави тримарани, използвани за плаване по езерата в Идрис. Лодки на ловците на сенки. — Какво искате, инквизиторке? Защо дойдохте?
— Ти беше прав — рече тя. — За Валънтайн. Че няма да се съгласи на размяната.
— Казал ви е, че му е безразлично дали ще ме убиете. — Внезапно Джейс усети замайване.
— Разбира се, в мига, в който той отказа, свиках дивизията и ги доведох тук. Аз… аз дължа на теб и семейството ти извинение.
— Оценявам го — каза Джейс. Той мразеше извиненията. — А Алек и Изабел? Те тук ли са? Нали няма да бъдат наказани за това, че ми помогнаха?
— Да, тук са, и не, няма да бъдат наказани. — Тя продължаваше да го гледа изпитателно. — Не мога да разбера Валънтайн — рече тя. — Що за баща би захвърлил живота на детето си, на единствения си син…
— Да — каза Джейс. Главата го болеше и му се искаше тя да млъкне или някой демон да ги нападне. — Наистина, това е загадка.
— Освен ако…
Сега бе негов ред да се изненада.
— Освен ако какво?
Тя заби пръсти в рамото му.
— Откога го имаш това?
Джейс погледна надолу и видя, че отровата на паякообразния демон е образувала дупка в блузата му, като оголваше голяма част от лявото му рамо.
— Кое, блузата ли? От зимната разпродажба на Мейси.
— Белегът. Този белег тук, на рамото ти.
— О, това ли? — Джей се учуди на настойчивия й поглед. — Не знам. Според баща ми, се е случило, когато съм бил много малък. Някакъв инцидент или нещо такова. Защо?
Инквизиторката шумно си пое въздух:
— Не може да бъде — прошепна тя. — Ти не може да си…
— Не мога да съм какво?
В гласа на инквизиторката се долавяше нотка на неувереност.
— През всички тези години — каза тя, — докато ти си растял… наистина ли си вярвал, че си синът на Майкъл Уейлънд…?
Внезапен гняв прониза Джейс, толкова по-болезнен поради разочарованието, което го съпровождаше.
— В името на ангела — изсъска той, — в разгара на битката ме домъкнахте тук само за да ми зададете отново този проклет въпрос? Първият път не ми повярвахте и сега продължавате да не ми вярвате! Явно никога няма да спечеля доверието ви, независимо от това, което се случи… въпреки че всичко, което ви казах, се оказа истина. — Той посочи с пръст към сцената от другата страна на светлинната стена. — Трябва да съм там и да се бия. Защо ме държите тук? За да може, след като всичко свърши, ако някой от нас изобщо остане жив, да отидете при Клейва и да им кажете, че не съм се борил на ваша страна срещу баща си? Добре измислено.
Лицето й бе станало смъртно бледо.
— Джонатан, не това е причината, поради която…
— Името ми е Джейс! — извика той. Инквизиторката трепна, устата й бе полуотворена, сякаш се канеше да каже още нещо. Джейс не желаеше да слуша повече. Той мина покрай нея, като почти я избута встрани и ритна едната от серафимските ками, забити в палубата. Оръжието се търкулна и светлинната стена изчезна.
Отвъд нея цареше хаос. Тъмни фигури сновяха напред-назад по палубата, демони се катереха по рухналите тела, а въздухът бе изпълнен с дим и писъци. Той се помъчи да разпознае някого в мелето. Къде беше Алек? Изабел?
— Джейс! — Инквизиторката тичаше след него, лицето й се беше изопнало от страх. — Джейс, нямаш оръжие, вземи поне…
Тя бе прекъсната от внезапната поява на един демон, който изскочи от тъмнината точно пред Джейс, също като айсберг, извисяващ се заплашително пред кораб. Той бе по-различен от съществата, които бе видял тази нощ; този имаше сбръчканото лице и ловките ръце на огромна маймуна, но в същото време и дългата, покрита с шипове опашка на скорпион. Очите му бяха кръгли и жълти.