Тя погледна към Саймън и я обля вълна на съжаление. Ако той загубеше играта, вината щеше да е нейна, точно както и всичко, което му се бе случило през изминалите седмици, беше по нейна вина. Спомни си пребледнялото му лице на мивката онази сутрин, точно преди да я целуне.
— Саймън… — започна тя.
— Точно сега играя свещеник, наполовина трол, който иска да отмъсти на орките, които са избили семейството му — каза въодушевено той. — Страхотно е.
Тя се засмя и в същото време иззвъня мобилният й телефон. Извади го от джоба си и го отвори, беше Люк.
— Не сме го открили — каза, преди той да смогне да поздрави.
— Вие не, но аз да.
Клеъри се изпъна на мястото си.
— Шегуваш се. Той при теб ли е? Може ли да говоря с него? — Тя улови погледа на Саймън, който настойчиво я гледаше и сниши глас. — Наред ли е всичко?
— Може да се каже.
— Какво значи „може да се каже“?
— Той се сби с глутница върколаци. Има тук-там някои рани и синини.
Клеъри притвори очи. Защо, о, защо Джейс се е бил с глутница вълци? Какво го е прихванало? От друга страна, това беше Джейс. Би се изправил и срещу товарен камион, стига да си наумеше.
— Мисля, че е по-добре да дойдеш — каза Люк. — Някой трябва да го вразуми, а аз не се справям много добре.
— Къде сте? — попита Клеъри.
Той й обясни. Барът се наричаше Луната на ловеца на улица Хестър. Тя се запита дали не беше скрит с магически прах. Затвори телефона и се обърна към Саймън, който я гледаше с вдигнати вежди.
— Блудният син се е завърнал?
— Така изглежда. — Тя се изправи и протегна омалелите си крака, пресмятайки наум колко време ще й отнеме отиването до Китайския квартал с влак и дали джобните, които Люк й беше дал, ще й стигнат за такси. Може би няма, реши тя, ако попаднат в задръстване, ще се забавят повече, отколкото ако вземат метрото.
— … дойда с теб? — завърши Саймън, като се изправяше. Стоеше едно стъпало по-ниско от нея, което ги правеше почти еднакво високи. — Как мислиш?
Тя отвори уста, но не знаеше какво да каже.
— Ами-и-и…
— Не чу и дума от това, което ти казах през последните две минути, нали? — обиди се той.
— Така е — призна си. — Мислех си за Джейс. Имам чувството, че нещо с него не е наред. Извинявай.
Саймън смръщи вежди.
— Да не би сега да хукнеш да превързваш раните му?
— Люк ме помоли да отида. Надявах се да дойдеш с мен.
Саймън ритна горното стъпало с ботуша си.
— Ще дойда, но… защо? Не може ли Люк да върне Джейс в института и без твоята помощ?
— Вероятно може. Но мисли, че Джейс ще иска първо да говори с мен.
— Нали имахме планове за довечера — рече Саймън. — Да се забавляваме. Да гледаме филм. Да вечеряме в центъра.
Тя го погледна. В далечината се чуваше плискащата се вода на фонтана в музея. Спомни си за кухнята у тях, за влажните му ръце в косата й, но всичко й изглеждаше толкова далечно, макар и да можеше да си го представи — по начина, по който си спомняме снимка от дадено събитие без всъщност да си спомняме самото събитие.
— Той ми е брат — рече. — Трябва да отида.
Саймън имаше вид на човек, който не може да гледа от умора.
— Тогава ще дойда с теб.
Кабинетът на Чудатия Пит беше в дъното на тесен коридор, покрит с дървени стърготини. Тук-там стърготините бяха разпръснати от стъпки и изцапани с тъмна течност, която далеч не приличаше на бира. Цялото помещение миришеше на пушек и застояло, малко като на… мокро куче, призна си Клеъри, въпреки че никога не би го казала пред Люк.
— Не е в много добро настроение — рече Люк, като спря пред затворената врата. — Заключих го в кабинета на Чудатия Пит, понеже за малко не изтреби половината ми глутница с голи ръце. Освен това не желае да говори с мен — Люк сви рамене. — В теб ми е надеждата. — Премести поглед от смутеното лице на Клеъри към това на Саймън. — Какво?
— Не мога да повярвам, че е дошъл тук — рече Клеъри.
— А аз не мога да повярвам, че познаваш някого на име Чудатия Пит — каза Саймън.
— Познавам много хора. Не че Чудатия Пит е точно човек, но едва ли аз съм този, който има право да каже това. — Люк отвори широко вратата на кабинета. Стаята беше семпло обзаведена, без прозорци, по стените висяха шампионски спортни флагчета. Имаше отрупано с документи бюро, с малък телевизор върху него, а зад бюрото, на стол, чиято кожа бе така напукана, че приличаше на мрамор, прорязан с жилки, седеше Джейс.