Клеъри възнамеряваше да грабне Меча и да се нахвърли върху Валънтайн, но неговите думи я разтърсиха. Гласът му беше толкова нежен, толкова убедителен… Нали и тя беше против това на демоните да се позволи да останат на земята, да изпепелят всичко, както са изпепелили толкова други светове… Тя почти проумя казаното от него, но…
— Люк не е демон — рече тя.
— Струва ми се, Клариса — каза Валънтайн, — че твърде малко разбираш от демони и не можеш да ги разпознаеш. Срещнала си неколцина долноземци, които са ти се сторили симпатични, и сега гледаш на тях през призмата на благата, но елементарна логика. За теб демоните са някакви тайнствени същества, които изскачат от сенките, за да те нападнат. И наистина има такива същества. Но има и демони, които са лукави и прикрити, демони, които бродят сред хората неразпознаваеми и на вид безобидни. Виждал съм ги да правят такива ужасни неща, че техните по-нелицеприятни колеги в сравнение с тях са направо ангелчета. Някога в Лондон познавах един демон, който бе приел вида на много могъщ финансист. Той никога не беше сам, така че за мен беше изключително трудно да се добера до него и да го убия. Той караше слугите си да му носят животни и малки деца — невинни и беззащитни…
— Стига. — Клеъри сложи ръце не ушите си. — Не искам да слушам.
Но Валънтайн продължи монотонно, неумолимо. Думите му звучаха приглушено, но ясно доловими.
— Той ги ядеше бавно, в продължение на много дни. Имаше си свои методи и начини как да ги запазва живи, въпреки подлагането им на най-жестоки мъчения. Само си представи едно дете, което се опитва да пълзи към теб, с наполовина разкъсано тяло…
— Стига! — Клеъри дръпна рязко ръцете от ушите си. — Достатъчно, прекали!
— Демоните черпят жизнената си сила от смъртта, болката и яростта — рече Валънтайн. — Когато убивам, съм принуден да го направя. Ти си израснала сред фалшивата красота на един рай, обграден с крехки стъклени стени, дъще. Майка ти си създаде свят, в който искаше да живее и те е отгледала в него, ала така и не ти е казала, че това е илюзия. А демоните през цялото време са чакали със своите оръжия от кръв и ужас стъклата да се строшат и да те измъкнат от този съвършен, измислен свят.
— Ти строши стените — прошепна Клеъри. — Ти ме въвлече във всичко това. Не някой друг, а ти.
— Ами стъклото, на което се поряза? Болката, която изпита, кръвта? И за това ли ще ме държиш отговорен? Не аз бях този, който те тикна в този затвор.
— Престани. Просто спри да говориш. — Главата на Клеъри бучеше. Искаше й се да му изкрещи: Ти отвлече майка ми, ти направи това, вината е твоя! Вече разбираше какво бе имал предвид Люк, когато беше казал, че с Валънтайн не може да се спори. Някак си й бе отнел способността да му възразява, защото противното би означавало сякаш се застъпва за демоните, които разкъсват малки деца. Запита се как ли е издържал Джейс през всичките тези години да живее в сянката на този властен, безкомпромисен човек. Сега разбра откъде идваше арогантността на Джейс и неговата предпазливост в изразяването на чувствата му.
Ръбът на сандъка зад нея се впиваше в краката й. Усещаше идващия от Меча студ, който караше косъмчетата по тила и гръбнака й да настръхнат.
— Какво искаш от мен? — попита тя решително Валънтайн.
— Кое те кара да мислиш, че искам нещо от теб?
— Иначе изобщо нямаше да говориш с мен. Щеше да ме фраснеш по главата и сега да очакваш… сега да очакваш следващата стъпка, каквато и да е тя.
— Следващата стъпка е — рече Валънтайн — твоите приятели ловци на сенки да те потърсят тук, а аз да им кажа, че ако искат да останеш жива, трябва да ми предадат момичето върколак. Все още ми трябва кръвта й.
— Те никога няма да заменят Мая за мен!
— Тук грешиш — каза Валънтайн. — Те знаят каква е стойността на дете ловец на сенки в сравнение с тази на дете долноземец. Ще направят размяната. Клейвът ще го изисква.