Цялото й безсилие, цялото й разочарование, целият й гняв минаваха през пръстите й, вливаха се в стилито, а оттам — в руната. Отвори се. Цялата й обич, цялото й облекчение да види Саймън жив, цялата и надежда, че още могат да се спасят. Отвори се!
Ръката й, още държаща стилито, се отпусна в скута й. За миг настъпи пълна тишина и всички — Джейс, Валънтайн, дори Саймън — гледаха заедно с нея руната, която гореше на корабната преградна стена.
Саймън пръв се съвзе от вцепенението, обръщайки се към Джейс.
— Какво означава това?
Но му отговори Валънтайн, без да откъсва поглед от стената. Имаше нещо в израза на лицето му — напълно различен от този, който очакваше Клеъри, израз, в който се преплитаха триумф и ужас, отчаяние и възхита.
— Това означава — рече той — „Mene mene tekel upharsin.“
Клеъри се изправи на крака.
— Не означава това — прошепна тя. — Означава „отвори се“.
Очите на Валънтайн срещнаха нейните.
— Клеъри…
Трясък на метал заглуши думите му. Стената, върху която бе рисувала Клеъри, стената, направена от дебела стомана, се разкриви и разтресе. Нитовете се пръснаха и в помещението рукна вода.
Тя чу как Валънтайн я вика, но гласът му биваше заглушен от оглушителните шумове, съпътстващи пропукването на метала. Всеки гвоздей, всяка гайка, всеки нит, които поддържаха огромния кораб, започваха да се изтръгват от местата си.
Клеъри понечи да се затича към Джейс и Саймън, но падна на колене, когато поредната струя вода се устреми през разширяващата се дупка в стената. Следващата вълна я събори, заля я ледена вода. Някъде се чуваше как Джейс вика името й, гласът му, силен и отчаян, превъзмогваше грохота на кораба. Тя успя да извика името му само веднъж, преди да бъде засмукана през дупката в стената и изхвърлена в реката.
Безпомощно се завъртя и зарита в черната вода. Обзе я ужас, ужас от непрогледния мрак и дълбочината на реката. Милионите тонове вода около нея, които я притискаха, изкарваха въздуха от дробовете й. Не знаеше къде се намира или в коя посока плува. Вече не можеше да сдържа дъха си. Мръсната вода навлезе в дробовете й, гърдите й пламнаха от болка, зад клепачите й експлодираха звезди. В ушите й шумът от бучащата вода се замени с високо, сладко, странно пеене. Мъртва съм, с почуда си помисли тя. Чифт бледи ръце се протегнаха от черната вода и я издърпаха към себе си. Някаква дълга коса се надипли около нея. Мамо, помисли си Клеъри, но преди да успее да види ясно лицето на майка си, около нея се спусна мрак.
Клеъри дойде в съзнание сред множество гласове, а в очите й блеснаха светлини. Бе положена по гръб върху нагънатата метална каросерия на пикапа на Люк. Отгоре се рееше сиво-черното небе. Тя долавяше мириса на речната вода около себе си, примесен с мирис на дим и кръв.
Бели лица бяха надвесени над нея подобно на въздушни балони. Когато примигна, размазаните им очертания се избистриха.
Люк. И Саймън. И двамата бяха свели поглед към нея с израз на безкрайна тревога. За миг й се стори, че косата на Люк беше побеляла. После, като примигна, разбра, че беше покрита с пепел. Черни сажди бяха полепнали по дрехите и кожата му, а дим изпълваше въздуха.
Клеъри се закашля и усети в устата си вкуса на пепел.
— Къде е Джейс?
— Той… — Саймън погледна към Люк и Клеъри усети, че сърцето й се свива.
— Той е добре, нали? — попита настойчиво тя. Надигна се и седна, при което остра болка я прониза в главата. — Къде е той? Къде е той?
— Тук съм. — Джейс се появи в периферното й зрение, лицето му беше в сянка. Той коленичи до нея. — Съжалявам. Трябваше да съм тук, когато се събуди. Просто…
Гласът му секна.
— Просто какво? — Тя го гледаше втренчено. На светлината на звездите косата му беше много повече сребриста, отколкото златиста, очите му сякаш бяха безцветни. Кожата му беше изцапана с черни и сиви петна.
— Той мислеше, че и ти си мъртва — каза Люк и внезапно се изправи. Гледаше втренчено към реката, гледаше нещо, което Клеъри не можеше да види. Черни стълбове дим се виеха към небето, което изглеждаше сякаш е обхванато в пламъци.
— И аз? Кой друг е мъртъв…? — Тя спря, когато я сграбчи пронизваща болка. Джейс видя изражението й и бръкна в якето си, вадейки оттам стилито си.
— Стой мирно, Клеъри. — Усети парене по ръката между лакътя и китката, а после главата й започна да се прояснява.