Когато вратата се отвори, Джейс хвана един жълт молив от бюрото и го хвърли. Той се превъртя във въздуха и се заби в стената точно до главата на Люк и започна да вибрира. Люк се ококори. Джейс се усмихна леко.
— Съжалявам, не знаех, че си ти.
Сърцето на Клеъри се сви. С дни не беше виждала Джейс и сега й се стори някак различен — не само заради окървавеното лице и раните, които очевидно бяха пресни, но и кожата на лицето му беше някак по-обтегната, а скулите — по-изпъкнали.
Със замах на ръката Люк посочи Саймън и Клеъри.
— Доведох едни хора да те видят.
Джейс премести поглед върху тях. Очите му бяха така безизразни, сякаш нарисувани на лицето му.
— За жалост — каза той — имах само един молив.
— Джейс… — поде Люк.
— Не искам да го виждам тук. — Джейс кимна с брадичка към Саймън.
— Това не е честно. — Клеъри бе възмутена. Нима бе забравил, че Саймън спаси живота на Алек, а вероятно и живота на всички тях?
— Изчезвай, мунди — каза Джейс, като сочеше вратата.
Саймън вдигна ръка.
— Добре. Ще почакам в коридора. — Той излезе, като се въздържа да затръшне вратата след себе си, макар според Клеъри да му се искаше да го направи.
Тя отново се обърна към Джейс.
— Трябва ли да бъдеш толкова… — започна, но спря, когато видя лицето му. То изглеждаше посърнало, някак странно уязвимо.
— Нелюбезен? — довърши мисълта й той. — Такъв съм само когато осиновителката ми ме изхвърли от дома си с нареждането никога повече да не прекрачвам прага й. Иначе съм рядко добродушен по природа. Особено на осмия ден от седмицата.
Люк изръмжа.
— Мерис и Робърт Лайтууд не са сред любимците ми, но не мога да повярвам, че Мерис е направила това.
Джейс се изненада.
— Познаваш ли ги? Семейство Лайтууд?
— Бяхме заедно в Кръга — каза Люк. — Изненадах се, когато чух, че са оглавили тукашния институт. Изглежда, след въстанието са се споразумели с Клейва да бъдат третирани по по-лек начин, докато Ходж… е, знаем какво се случи с него. — Той помълча за миг. — Мерис каза ли ти защо те изритва, ако мога така да се изразя?
— Не вярва, че съм се мислил за син на Майкъл Уейланд Обвинява ме, че през цялото време съм бил в съюз с Валънтайн… един вид, за да му помогна да похити Бокала на смъртните.
— Защо тогава би останал тук? — попита Клеъри. — Защо според нея не си избягал с него?
— Тя не го каза, но предполагам си мисли, че съм останал тук като шпионин. Змия в пазвата им. Не употреби думата „пазва“, но то си е ясно.
— Змия на Валънтайн? — смая се Люк.
— Според нея Валънтайн си мисли, че като са привързани към мен, тя и Робърт ще повярват на всичко, което им кажа. Затова Мерис смята, че ще реши проблема, като спре да е привързана към мен.
— Но това няма как да стане — поклати глава Люк. — Не можеш да спреш привързаността си ей така, като с кранче. Особено ако си родител.
— Те не са ми истински родители.
— Родителството е нещо много повече от кръвна връзка. Те са били твои родители цели седем години. Просто Мерис е наранена.
— Наранена ли? — смая се Джейс. — Тя ли е наранена?
— Не забравяй, че тя е обичала Валънтайн — каза Люк. — Както и всички ние. Той я нарани жестоко. Сега не иска да бъде наранена и от сина му. Тревожи се, че си ги лъгал. Че човекът, за когото те е мислила през всички тези години, е бил измама, уловка. Трябва да я разбереш.
Изражението на Джейс беше смесица от упорство и изненада.
— Мерис е зряла жена! На нея не й трябва аз да я разбирам.
— О, хайде, Джейс — каза Клеъри. — Не можеш да очакваш всички да бъдат съвършени. Възрастните също грешат. Върни се в института и се разберете. Бъди мъж.
— Не искам да бъда мъж — каза Джейс. — Искам да бъда измъчван от страхове тийнейджър, който не може да се изправи срещу собствените си вътрешни демони и вместо това си изкарва вербалната агресия върху другите.
— Е — каза Люк, — в това отношение се справяш фантастично.
— Джейс — бързо се намеси Клеъри, преди да са се скарали сериозно, — трябва да се върнеш в института. Помисли за Алек и Изи. Знаеш ли какво им е на тях?
— Мерис ще измисли да ги залъже с нещо. Може да им каже, че съм избягал.
— Няма да стане — каза Клеъри. — Изабел звучеше отчаяно по телефона.