Джейс сви рамене.
— Неведоми са пътищата на Клейва. Не знам как ще процедират. Но доста ще се поинтересуват от теб. И от твоите способности.
Саймън изсумтя. Първоначално Клеъри си помисли, че е нещо недоволен, но когато го погледна по-внимателно, видя, че той бе станал още по-зелен.
— Какво има, Саймън?
— Заради реката е — рече той. — Течащата вода не понася добре на вампирите. Тя е чиста, а… ние не сме.
— Не мисля, че Ийст Ривър може да се нарече чиста — каза Клеъри, но все пак се присегна и нежно докосна ръката му. Той й се усмихна. — Ти не падна ли във водата, когато корабът се разби?
— Не. Едно парче метал плаваше над водата и Джейс ми помогна да скоча на него. Не съм се докосвал до реката.
Клеъри погледна през рамо Джейс. Сега го виждаше малко по-ясно; започна да се развиделява.
— Благодаря — каза тя. — Мислиш ли…
Той вдигна вежди.
— Какво дали мисля?
— Че Валънтайн се е удавил?
— Никога не вярвай, че лошият е умрял, докато не си видял трупа му — каза Саймън. — Това води само до неприятности и нападение в гръб.
— Имаш право — каза Джейс. — Подозирам, че не е мъртъв. Иначе щяхме да намерим Реликвите на смъртните.
— Клейвът може ли да продължи без тях? Независимо дали Валънтайн е жив или не? — попита Клеъри.
— Клейвът винаги продължава напред — рече Джейс. — Винаги знае как да се справи. — Той се обърна на изток към хоризонта. — Слънцето изгрява.
Саймън се вцепени. За миг Клеъри се втренчи в него с изненада, а после изпадна в ужас. Тя се обърна да проследи погледа на Джейс. Той беше прав — хоризонтът на изток представляваше кървавочервено петно, разстилащо се около златен диск. Клеъри видя как първият слънчев лъч обагря водата наоколо в невероятни оттенъци на зелено, алено и златисто.
— Не! — прошепна тя.
Джейс я погледна с изненада, а после и Саймън, който седеше неподвижно и гледаше втренчено изгрева, както мишка в капан гледа котка. Джейс скочи бързо на крака и се запъти към кабината на пикапа. Заговори нещо с тих глас. Клеъри видя как Люк се обърна и погледна към нея и Саймън, а после отново към Джейс. Поклати глава.
Изведнъж пикапът започна да се движи по-бързо. Сигурно Люк бе натиснал газта. Клеъри се вкопчи в стената на каросерията, за да запази равновесие. Отпред Джейс крещеше на Люк да намери начин да ускори това проклето нещо, но Клеъри знаеше, че каквото и да правят, няма да изпреварят изгрева.
— Трябва да има някакво решение — обърна се тя към Саймън. Не можеше да повярва, че за по-малко от пет минути бе преминала от крайно облекчение към краен ужас. — Трябва да те покрием, да речем, с дрехите си…
Саймън продължаваше да се взира с пребледняло лице към кървавочервения хоризонт.
— Няколко дрешки не са достатъчни — каза той. — Рафаел обясни… от слънчевата светлина трябва да се крием зад стени. Слънчевите лъчи преминават през плата.
— Но все нещо трябва…
— Клеъри. — Сега, на сивата светлина на зазоряването, тя можеше да го види ясно, очите му изпъкваха огромни и тъмни на бялото лице. Той протегна ръце към нея. — Ела.
Тя се хвърли към него, като се опитваше всячески да го скрие с тялото си. Знаеше, че няма смисъл. Когато слънцето го докосне, той щеше да се превърне в пепел.
Стояха мълчаливи, прегърнали се един друг. Клеъри усещаше повдигането и спускането на гърдите му — навик, помисли си тя, а не необходимост. Той можеше и да не диша, но все още можеше да умре.
— Няма да допусна да умреш — рече тя.
— Не мисля, че зависи от теб. — Тя усети, че той се усмихва. — Не вярвах, че някога отново ще видя слънцето — каза той. — Явно съм грешал.
— Саймън…
Джейс извика нещо. Клеъри вдигна поглед. По небето се разливаше розова светлина, като червена боя, разтворена в чиста вода. Саймън се стегна под нея.
— Обичам те — каза той. — Никога не съм обичал друга, освен теб.
Златни лъчи пронизаха розовото небе като златни жилки в скъпоценен мрамор. Водата наоколо заблестя на светлината и Саймън се вцепени. Главата му се отпусна назад, отворените му очи се напълниха със злато, сякаш в тях се бе надигнал разтопен метал. Черни линии прорязаха кожата му като резки по напукана статуя.
— Саймън! — извика Клеъри и се опита да го притисне още по-плътно до себе си, но изведнъж някой я дръпна назад. Беше Джейс, който я държеше за раменете. Помъчи се да се отскубне, но той я беше хванал много здраво; говореше нещо в ухото й, говореше ли, говореше, а тя едва след няколко мига започна да разбира какво й казва: