— Клеъри, виж. Погледни.
— Не! — Тя закри лицето си с ръце. Усещаше върху дланите си вкуса на солената вода от пода на каросерията. Беше солена, като сълзи. — Не искам да гледам. Не искам да…
— Клеъри. — Джейс хвана китките й и дръпна ръцете й от лицето. Светлината на изгрева прободе очите й. — Погледни.
И тогава тя погледна. И чу собствения си дъх да свири в дробовете й, когато ахна. Саймън се бе изправил в другия край на пикапа, облян от слънчева светлина, с отворена уста и недоумяващо разглеждащ себе си. Слънцето танцуваше по водата зад него, а краищата на косата му блестяха като злато. Той не беше изпепелен, а седеше спокойно, облян от слънчева светлина, и бледата кожа на лицето и ръцете му беше невредима.
Нощта се спускаше над Института. През прозорците в стаята на Джейс проникваше червеникавата светлина на залеза, докато той гледаше втренчено скупчените принадлежности върху леглото си. Купчината беше малко по-малка, отколкото очакваше да бъде. Тук бе прекарал цели седем години от живота си и всичко, което бе останало, бе: полупълен сак с дрехи, малък вързоп книги и няколко оръжия.
Известно време се колебаеше дали при отпътуването си тази нощ да вземе със себе си няколкото неща, които бе запазил от вилата в Идрис. Магнус му беше върнал сребърния пръстен на баща му, защото повече не му беше нужен, а и не му влияеше добре. Джейс го беше окачил на верижка около шията си. Накрая реши да вземе всичко: нямаше никакъв смисъл да оставя нещата си тук.
Той вече бе стегнал чантата с дрехите си, когато някой почука на вратата. Отиде да отвори, като очакваше да са Алек или Изабел.
Беше Мерис. Носеше строга черна рокля, а косата й беше силно опъната назад. Стори му се по-стара, отколкото я бе запомнил. Две дълбоки бръчки се спускаха от ъгълчетата на устата й към челюстта. Само очите й имаха все същия цвят.
— Джейс — каза тя. — Може ли да вляза?
— Можеш да правиш каквото си искаш — каза той, като се върна при леглото си. — Къщата си е твоя. — Той взе няколко тениски и ги напъха в сака си с излишна припряност.
— Реално, къщата е на Клейва — рече Мерис. — Ние просто я пазим.
Джейс добави няколко книги в сака.
— Все едно.
— Какво правиш? — Ако Джейс не я познаваше толкова добре, щеше да си помисли, че гласът й леко трепна.
— Стягам си багажа — отвърна той. — Както по принцип правят хората, когато заминават.
Мерис пребледня.
— Не си тръгвай — отвърна тя. — Можеш да останеш, ако поискаш…
— Не искам да оставам. Мястото ми не е тук.
— Къде отиваш?
— У Люк — каза той и видя как тя трепна. — Поне за известно време. После не знам. Може би ще отида в Идрис.
— Там ли мислиш, че ти е мястото? — В гласа й се долавяше болезнена тъга.
За миг Джейс спря да опакова багажа си и се втренчи в сака.
— Не знам къде ми е мястото.
— При семейството ти. — Мерис пристъпи колебливо напред. — С нас.
— Ти ме изхвърли. — Джейс усети суровостта в гласа си и се опита да я посмекчи. — Извинявай — каза той, като се обърна и я погледна. — За всичко, което се случи. Но ти не ме искаше преди и не мога да си представя, че сега е различно. Робърт ще боледува известно време; ще трябва да се грижиш за него. Аз само ще се пречкам.
— Да се пречкаш? — Тя звучеше изумено. — Робърт иска да те вижда, Джейс…
— Съмнявам се.
— Ами Алек? Изабел, Макс… те имат нужда от теб. Ако на мен не ми вярваш, че искам да си тук — а аз не бих те упрекнала за това, трябва да знаеш, че те искат. Минахме през труден период, Джейс. Не им причинявай повече болка, отколкото и без това трябва да понесат.
— Не е честно.
— Ако ме мразиш, не мога да те упрекна. — Гласът й затрепери. Джейс се обърна и я погледна изненадано. — Но всичко, което направих — дори и това, че те изгоних, е било, за да те предпазя. И защото се страхувах.
— Страхувала си се от мен?
Тя кимна.
— Е, това ме кара да се чувствам много по-добре.
Мерис въздъхна дълбоко.
— Боях се, че ще разбиеш сърцето ми, както го направи Валънтайн — рече тя. — След него ти беше първото нещо, което обикнах, без да е моя кръв. Първото живо същество. А беше само едно дете…