— Мислила си ме за друг.
— Не. Винаги съм знаела кой си. Още от първия миг, когато те видях да слизаш от кораба, идващ от Идрис, когато беше на десет години… ти влезе в сърцето ми, точно както и собствените ми деца, когато ги родих. — Тя поклати глава. — Не можеш да разбереш. Никога не си бил родител. Никога не си обичал така, както се обичат свои деца. Нищо, което правят, не може да те ядоса.
— Точно частта с ядосването май я усетих — каза Джейс след кратка пауза.
— Не очаквам да ми простиш — рече Мерис. — Но ако останеш заради Изабел, Алек и Макс, ще ти бъда толкова благодарна…
Това не биваше да го казва, бяха грешните думи.
— Не ми трябва твоята благодарност — каза Джейс и отново се обърна към сака си. Нямаше какво повече да прибира в него. Той рязко дръпна ципа.
— Ala claire fontaine — каза Мерис — m’en allent promener.
Той се обърна към нея.
— Какво?
— Il y a longtemps que je t’aime. Jamais je ne t’oublierai — стара френска балада, която пеех на Алек и Изабел. Онази, за която ме попита.
Сега в стаята се процеждаше много слаба светлина и в сумрака Мерис му изглеждаше почти същата, както когато той бе на десет, сякаш изобщо не се бе променила през изминалите седем години. Все така строга и загрижена, неспокойна… и изпълнена с надежда. Тя бе единствената майка, която някога е имал.
— Не е вярно, че никога не съм ти я пяла — каза тя. — Просто ти никога не си ме слушал.
Джейс нищо не каза. Само се присегна, отвори ципа на сака и изсипа съдържанието му върху леглото.
Епилог
— Клеъри! — Лицето на майката на Саймън грейна при вида на момичето, застанало пред вратата на дома й. — Не съм те виждала от цяла вечност. Бях започнала да се безпокоя, че двамата със Саймън сте се скарали.
— О, не — отвърна Клеъри. — Просто нещо не бях добре, това е. — Дори да имаш магическа лечителна руна, очевидно не си неуязвим. Тя никак не се изненада, когато на сутринта след битката се събуди и откри, че има ужасно главоболие и температура. Помисли си, че се е простудила — а и как няма, след като цяла нощ бе мръзнала в мокрите си дрехи в открито море. Но според Магнус по-скоро напълно се е изтощила от създаването на руната, която бе разрушила кораба на Валънтайн.
Майката на Саймън кимна съчувствено.
— Обзалагам се, че е същият вирус, който бе покосил и Саймън по-миналата седмица. Той почти не ставаше от леглото.
— Но сега е по-добре, нали? — рече Клеъри. Знаеше, че е така, но й се искаше пак да го чуе.
— Той е добре. Мисля, че е в задната градина. Мини през онази врата там. — Тя се усмихна. — Много ще се радва да те види.
Редицата червени тухлени къщи на улицата на Саймън се разделяха една от друга с кокетни бели огради от ковано желязо, във всяка от които имаше порта, водеща към малка градинка зад къщата. Небето беше яркосиньо, а въздухът — хладен, въпреки че беше слънчево. Клеъри можеше да усети във въздуха мириса на настъпващата по-рано зима.
Затвори портата след себе си и тръгна да търси Саймън. Той наистина се оказа в градината, легнал на пластмасов шезлонг с отворен върху скута си комикс. Когато видя Клеъри, го остави встрани, надигна се и седна, усмихвайки се дяволито.
— Здрасти, бейби.
— Бейби? — Тя седна до него на шезлонга. — Шегуваш се, нали?
— Опитах се. Не се ли получи?
— Не — каза категорично тя и се наведе да го целуне по устата. Когато се отдръпна, пръстите му бяха заровени в косата й, но очите му бяха замислени.
— Радвам се, че намина — каза той.
— И на мен ми е приятно. Щях да дойда и по-рано, но…
— Беше болна. Знам. — Цяла седмица му беше пращала съобщения от дивана на Люк, където лежеше увита в одеяло и гледаше повторенията на От местопрестъплението. Беше толкова приятно да се потопиш в един свят, където всяка мистерия си има своето неоспоримо научно обяснение.
— Сега съм по-добре. — Тя се огледа наоколо и потрепери, като се уви по-плътно в бялата си жилетка. — А ти защо лежиш навън в такова време? Не ти ли е студено?
Саймън поклати глава.
— Вече не мога да усещам студа. Пък и жегата. — Устата му се изви в усмивка — А и искам да прекарвам възможно най-дълго време на слънце. Още ми е сънливо през деня, но ще го преодолея.