— Това е много неубедително извинение и ти го знаеш.
Люк издаде някакъв звук, наподобяващ нещо средно между потиснат смях и раздразнено сумтене.
— Вероятно, но е истината. Когато за първи път разбрах какво изпитвам към Джослин, бях на твоите години. Шестнайсет. И всички ние тъкмо бяхме срещнали Валънтайн. Не можех и да се сравнявам с него. Дори малко се радвах, че щом тя не ме иска, поне ще бъде с някого, който наистина я заслужава. — Гласът му стана рязък. — Когато разбрах, че съм се лъгал по отношение на него, беше вече твърде късно. След като избягахме заедно от Идрис, а тя беше бременна с теб, аз й предложих да се омъжи за мен, за да мога да се грижа за нея. Казах й, че независимо кой е бащата на детето, ще гледам на него като на свое собствено. Тя си помисли, че го правя от добро сърце. Не можах да я убедя, че постъпвам, изцяло изхождайки от желание да угодя на себе си. Тя ми каза, че не искала да ми бъде в тежест, че не би могла от никого да иска толкова много. Когато ме остави в Париж, аз се върнах в Идрис, но така и не намерих щастието си. Винаги ми липсваше тази част от мен, която беше свързана с Джослин. Все си я представях някъде по широкия свят, как се нуждае от моята помощ, как ме вика, а аз не мога да я чуя. Накрая тръгнах да я търся.
— Помня, че тя се зарадва, когато я намери — каза колебливо Клеъри.
— Зарадва се, но не съвсем. Радваше се да ме види, но в същото време виждаше в мое лице целия онзи свят, от който беше избягала и от който не желаеше да бъде част. Съгласи се да остана при нея, когато й обещах, че ще прекъсна всякакви контакти с глутницата си, с Клейва, с всичко, свързано с него. Предложих й да живея при вас двете, но Джослин прецени, че ще ми бъде трудно да крия трансформациите си от теб и аз се съгласих. Купих си книжарницата, смених си името и погребах завинаги Лушън Греймарк. А и той в много отношения и без това си беше мъртъв.
— Ти наистина си направил много за мама. Отказал си се от целия си предишен живот?
— Бих направил и повече — каза Люк делово. — Но тя беше категорична в нежеланието си да има каквото и да е общо с Клейва или света на долноземците, а аз, както и да се преструвах, не можех да променя факта, че продължавах да съм ликантроп. Аз бях живия спомен за целия този невидим свят. А тя бе твърдо убедена, че ти не бива да разбираш за него. Знаеш, че винаги съм бил против онези посещения при Магнус, изтриването на спомените ти или блокирането на Зрението ти, но тя искаше така и аз се примирявах, защото знаех, че ако се опитам да я спра, ще ме отпрати. Освен това никога не бих допуснал, наистина никога, тя да се омъжи за мен, аз да съм ти баща и да не ти кажа истината за себе си. С това щях да срутя всички чупливи стени, които тя така упорито беше издигнала между себе си и Невидимия свят. Не можех да й причиня това. И затова запазих мълчание.
— Искаш да кажеш, че така и не си й казал какво чувстваш?
— Майка ти не е глупава, Клеъри — рече Люк. Той говореше спокойно, но в гласа му се долавяше известно напрежение. — Сигурно е разбрала. Все пак и предложих да се оженя за нея. Колкото и любезен да бе отказът й, в едно съм сигурен: тя знае какво изпитвам към нея, но не чувства същото към мен.
Клеъри мълчеше.
— Всичко е наред — каза Люк, като се опита да придаде безгрижност на гласа си. — Отдавна съм приел нещата.
Нервите на Клеъри внезапно се опънаха и това според нея далеч не се дължеше на кофеина. Тя се замисли за собствения си живот.
— Предложил си й да се ожениш за нея, но каза ли й, че го правиш, защото я обичаш? Аз не чух нищо такова.
Люк мълчеше.
— Мисля, че е трябвало да й кажеш истината. Възможно е да грешиш по отношение на чувствата й.
— Не, не греша, Клеъри — каза категорично Люк и интонацията му прозвуча като „Стига сме говорили за това“.
— Спомням си, че веднъж я попитах защо не ходи на срещи — каза Клеъри, без да обръща внимание на предупредителния му тон. — Тя каза, че защото сърцето й вече принадлежи на друг. Тогава си помислих, че е имала предвид баща ми, но сега… сега не знам.
Люк бе искрено изненадан.
— Тя е казала това? — Той се овладя и добави: — Сигурно е имала предвид Валънтайн.
— Не, не вярвам. — Тя го погледна с ъгълчето на окото си. — Пък и не мислиш ли, че е ужасно? Толкова време да не кажеш какво наистина чувстваш?
Този път тишината продължи, докато слязоха от моста и се спуснаха по улица Орчард, по която се редяха магазини и ресторанти с красиви табели, изписани с причудливи китайски знаци в златно и червено.