— Зяпаш ли ме — каза той, без да вдига поглед от менюто. — Защо го правиш? Има ли ми нещо?
Идването на Кели до тяхната маса спести на Клеъри необходимостта да отговори. Клеъри забеляза, че за химикал й служеше една сребърна клонка. Изцяло сините й очи погледнаха с любопитство Клеъри.
— Избрахте ли си?
Въпросът свари Клеъри неподготвена и тя поръча напосоки няколко неща от менюто. Джейс си избра порция пържени сладки картофи и няколко ястия за вкъщи, които щеше да занесе на семейство Лайтууд. Кели се отправи към кухнята, оставяйки след себе си лек мирис на цветя.
— Кажи на Алек и Изабел, че съжалявам за всичко, което се случи — каза Клеъри, когато Кели се беше отдалечила достатъчно и не можеше да ги чуе. — А на Макс кажи, че ще го заведа да гледаме заедно „Забранената планета“.
— Само един мундан може да каже, че съжалява, когато иска да изрази съчувствието си — отбеляза Джейс. — Нищо не е станало по твоя вина, Клеъри. — В очите му внезапно заблестя омраза. — Вината е изцяло на Валънтайн.
— Предполагам, че все още няма никаква…
— Следа от него? Не. Може би се е скрил някъде и изчаква, докато успее да довърши преобразяването на Меча. А какво ще се случи тогава… — Джейс сви рамене.
— Какво ще се случи?
— Не знам. Той е откачен. Трудно може да се отгатне каква ще е следващата стъпка на един откачен. — Но той избягваше погледа й и Клеъри разбра какво си мислеше: Война. Това искаше Валънтайн. Война с ловците на сенки. И щеше да я получи. Въпросът беше само къде ще удари първо.
— Все пак не мисля, че си дошла да говорим за това, нали?
— Не. — Сега, когато моментът беше настъпил, Клеъри не знаеше как да започне. Тя улови отражението си в сребърния салфетник. Бяла жилетка, бяло лице, трескава руменина по бузите й. Изглеждаше така, сякаш имаше температура. А може и наистина да имаше. — През последните няколко дни исках да говоря с теб…
— Не думай. — Гласът му стана непривично рязък. — Всеки път, когато ти се обаждах, Люк казваше, че си болна. Реших, че ме отбягваш. Отново.
— Не е вярно. — Струваше й се, че ги делят огромни празни пространства, макар че сепарето не беше голямо и не бяха седнали далеч един от друг. — Исках да говоря с теб. През цялото време си мислех за теб.
Той възкликна изумено и протегна към нея ръката си през масата. Тя я пое и усети как я облива вълна от облекчение.
— И аз си мислех за теб.
Ръката му, която беше уловила нейната, беше топла, успокояваща и й припомни как в Ренуик бе взела нежно от същата тази ръка кървавото парче огледало от портала — единственото, което му беше останало от предишния му живот, и как я бе прегърнал.
— Наистина бях болна — каза тя. — Кълна ти се. Знаеш, че едва не умрях на онзи кораб.
Той пусна ръката й, но продължаваше да я гледа, сякаш се опитваше да запомни лицето й.
— Знам — рече той. — Всеки път, когато за малко не умираш, за малко не умирам и аз.
Думите му накараха сърцето й да заблъска силно в гърдите й, сякаш бе отпила огромна глътка кафе.
— Джейс. Дойдох да ти кажа, че…
— Чакай. Нека първо аз да говоря. — Той вдигна нагоре ръце, сякаш за да възпре следващите й думи. — Преди да кажеш нещо, искам да ти се извиня.
— Да ми се извиниш? За какво?
— За това, че не слушах какво ми казваш. — Той прокара двете си ръце през косата и тя забеляза един малък белег, тънка сребриста линия отстрани на шията му, който преди го нямаше. — Ти ми казваше, че не мога да получа от теб това, което искам, а аз те притисках, без изобщо да те слушам. Просто исках теб и не ме интересуваше кой какво си мисли. Дори твоето мнение не ме интересуваше.
Устата й внезапно пресъхна. Преди да успее да каже каквото и да е, Кели се върна с картофите на Джейс и един куп неща за нея самата. Клеъри се втренчи в поръчката си. Зелен млечен шейк, нещо, което приличаше на хамбургер със сурова пържола и порция щурци, потопени в шоколад. Не че имаше значение, стомахът й така се беше свил, че изобщо не й беше до ядене.