— Те добре ли са? — разтревожи се Саймън. Джейс не изглеждаше обезпокоен, но доколкото го познаваше, не би се поколебал в една и съща сутрин да убие няколко души и да отиде за вафли. — Видя ли ги лекар?
— Магьосник — рече момичето. — Нашият вид не може да ползва услугите на лекарите на мундитата.
— Вашият вид, тоест долноземците?
Тя вдигна вежди.
— Наясно си с терминологията, а?
Саймън се сепна.
— Как разбра, че не съм един от тях? Или от вас? Ловец на сенки или долноземец, или…
Тя така поклати глава, че плитките й подскочиха.
— Просто човешката същност ти личи — каза с лека горчивина.
Напрежението в гласа й го накара да потрепери.
— Мога да почукам на вратата — рече Саймън, внезапно усетил слабост. — Ако искаш да говориш с Люк.
Тя сви рамене.
— Само му кажи, че Магнус е тук и оглежда обстановката в уличката. — Сигурно е изглеждал изумен, защото тя добави: — Магнус Бейн. Той е магьосник.
Знам, искаше да каже Саймън, но се въздържа. И без това разговорът им беше достатъчно откачен.
— Добре.
Мая понечи да си тръгне, но се спря насред коридора и опря ръка на касата на вратата.
— Мислиш ли, че тя ще успее да го вразуми? — попита. — Сестра му?
— Ако Джейс изобщо слуша някого, то това е тя.
— Колко мило — рече Мая. — Толкова да обича сестра си.
— Да — каза Саймън. — Прекрасно е.
3
Инквизиторката
Когато Клеъри за първи път бе пристъпила в Института, той приличаше на порутена църква с пробит покрив, а вратата бе запечатана с жълта полицейска лента. Сега не й трябваше да се концентрира, за да проникне отвъд магията. Дори и от другата страна на улицата го виждаше точно такъв, какъвто си беше — готическа катедрала с кули, чиито върхове сякаш пронизваха тъмното небе като ножове.
Люк мълчеше. По лицето му бе изписана вътрешната борба, която изпитваше. Когато изкачиха стълбите, Джейс по навик бръкна в ризата си, но когато извади ръка, тя беше празна. Той горчиво се засмя.
— Забравих. Мерис ми взе ключа, преди да тръгна.
— Друго не можеше и да се очаква. — Люк стоеше точно пред портата на института. Внимателно докосна символите, гравирани в дървото, току под перваза. — Тази порта е същата като онази, на заседателната зала в Идрис. Не мислех, че някога отново ще видя подобна.
На Клеъри й беше съвестно да прекъсва носталгичните спомени на Люк, но трябваше да се действа.
— Ако нямаме ключ…
— Не ни трябва ключ. Един институт трябва винаги да бъде отворен за всеки нефилим, който няма лоши намерения спрямо обитателите му.
— Ами ако техните намерения са лоши спрямо нас? — мърмори Джейс.
Устните на Люк се разтеглиха в усмивка.
— Мисля, че и в този случай важи същото.
— Да, но Клейвът умее да се прикрива. — Гласът на Джейс звучеше глухо, долната му устна бе подута, а левият клепач — посинял.
Защо не излекува раните си?, недоумяваше Клеъри.
— И стилито ли ти взе?
— Когато си тръгнах, оставих всичко — рече Джейс. — Не исках да взимам нищо от това, което са ми дали семейство Лайтууд.
Люк го погледна малко обезпокоено.
— Всеки ловец на сенки трябва да има стили.
— Е, ще си намеря друго — каза Джейс и бутна с ръка вратата на института. — В името на Клейва — каза той — моля за достъп до това свещено място. В името на ангела Разиел моля за благословия на моята мисия срещу…
Портата се отвори. Клеъри видя вътрешността на катедралата, сенчестия мрак, тук-там осветяван от свещи във високи железни свещници.
— Я, гледай ти — рече Джейс. — Получих си ей така благословията, преди още да съм казал за какво я искам. Можеше да е за мисия против всички, които носят бяло през зимата.
— Ангелът знае каква е мисията ти — каза Люк. — Не е нужно да я казваш на глас, Джонатан.
За миг на Клеъри й се стори, че нещо пробягна по лицето на Джейс — нерешителност, изненада — а може би и облекчение? Ала той каза само:
— Не ме наричай така. Това не е моето име.
Прекосиха партера на катедралата, минаха покрай празните пейки, а от олтара се носеше светлина. Люк се огледа любопитно и дори се изненада, когато пристигна асансьорът, подобен на позлатена клетка, за да ги качи горе.