— Чудесно е — рече Клеъри.
— Радвам се, че ти харесва, защото искам да ти го дам — каза Люк.
— Да ми го дадеш? — погледна го смаяна. — Но нали е твое?
Той поклати глава.
— Беше на майка ти. Не искаше да го държи в апартамента си, за да не го откриеш случайно, и ми даде аз да го съхранявам.
Клеъри взе стилито. Беше хладно на допир, макар че при употреба, тя знаеше това, ставаше горещо и искрящо. Беше странен предмет, не достатъчно дълъг, за да бъде оръжие, но не и достатъчно къс, за да може спокойно да се използва като средство за рисуване. Реши, че с времето ще свикне с размера му.
— Може ли да го задържа?
— Разбира се. Е, стар модел е, такива не се произвеждат от почти двайсет години. Вече ги правят с по-изчистен дизайн. Но затова пък действието му е изпитано.
Саймън наблюдаваше как Клеъри вдигна стилито като диригент палката си и започна леко да чертае някакви плетеници във въздуха помежду им.
— Това ми напомня за времето, когато моят дядо ми даде старите си стикове за голф.
Клеъри се засмя и свали ръката си.
— Да бе, само дето ти изобщо не ги ползваш.
— Надявам се и ти никога да не използваш това — каза Саймън и бързо погледна встрани, преди тя да му отговори.
От знаците се издигаше пушек, който образуваше черна спирала и издаваше задушлив мирис, идващ от собствената му изгоряла кожа. Баща му стоеше над него със стилито, върхът му пръскаше огнена жар, също като върха на пирограф, забравен на огъня.
— Затвори очи, Джонатан — каза той. — Болката е такава, каквато ти й позволиш да бъде. — Но ръката на Джейс се изви, без да иска, сякаш самата му кожа се сгърчи в желанието си да отхвърли стилито. Чу пукване, когато се счупи една кост на ръката му, после още една…
Джейс отвори очи и се взря в тъмнината, гласът на баща му се беше стопил като дим, разнесен от вятъра. Усети болка и металически вкус по езика си. Беше прехапал устната си. Треперещ, той се изправи в седнало положение.
Чу се отново изпукване и неволно сведе поглед към ръката си. Нищо й нямаше. Разбра, че звукът идваше някъде извън стаята. Някой колебливо чукаше на вратата.
Той се изтърколи от леглото и потрепери, когато босите му крака се опряха в студения под. Облече се в просъница и с отвращение изгледа измачканата си риза. Сигурно още миришеше на вълк. И всичко го болеше.
Почукването се повтори. Джейс прекоси стаята и отвори вратата. После примигна от изненада.
— Алек?
Алек, с ръце в джобовете на джинсите си, притеснено сви рамене.
— Извинявай, че толкова рано. Мама ме изпрати да те повикам. Иска да отидеш при нея в библиотеката.
— Колко е часът?
— Пет сутринта.
— А ти защо, по дяволите, си станал?
— Просто не съм си лягал. — По вида му можеше да се съди, че казва истината. Под сините му очи личаха тъмни сенки.
Джейс прокара ръка по разрошената си коса.
— Добре. Почакай една секунда, докато си сменя ризата. — Той се отправи към гардероба и зарови сред рафтовете прилежно сгънати дрехи, докато намери тъмносиня тениска с дълги ръкави. Внимателно съблече ризата, с която беше в момента — на места по кожата му имаше засъхнала кръв.
Алек извърна поглед.
— Какво ти се е случило? — Гласът му беше странно задавен.
— Сбих се с глутница вълци. — Джейс нахлузи синята тениска през глава. Така облечен, безшумно излезе след Алек в коридора. — Имаш нещо на шията си — забеляза той.
Алек вдигна ръка към шията си.
— Какво?
— Прилича на белег от ухапано — рече Джейс. — Всъщност какво си правил цяла нощ навън?
— Нищо. — Алек се изчерви като домат и все още с ръка на шията си, тръгна по коридора. Джейс го последва. — Излязох да се поразходя в парка. Опитвах се да прочистя главата си.
— И налетя на вампир?
— Какво? Не! Паднах.
— На шията си? — Алек издаде звук, от който Джейс заключи, че е по-добре да не коментира повече. — Добре, както и да е. Защо ти беше нужно да си прочистваш главата?
— Ти. Родителите ми — рече Алек. — След като си тръгна, майка ми дойде и ни обясни защо е ядосана. Разказа ни и за Ходж. Между другото, много ти благодаря, че не ми разказа.
— Извинявай. — Джейс се изчерви на свой ред. — Някак си сърце не ми даде да го направя.