— Във всеки случай не прави добро впечатление. — Алек най-после свали ръка от шията си и се обърна с укор към Джейс. — Изглежда така, сякаш криеш нещо. Нещо, свързано с Валънтайн.
Джейс рязко се спря.
— Мислиш, че съм излъгал? За това, че не знаех, че Валънтайн е мой баща?
— Не! — Алек беше поразен, дали от въпроса или от страстта, с която Джейс го зададе. — Пък и не ме интересува кой е баща ти. За мен това е без значение. Ти си си все същият.
— Но повдигна въпроса. — Думите прозвучаха студено, преди да успее да ги спре.
— Казах го просто така — рече помирително Алек. — Понякога си малко… рязък. Просто помисли, преди да кажеш нещо, само за това те моля. Никой тук не ти мисли лошото, Джейс.
— Е, благодаря ти за съвета — каза Джейс. — Знам пътя до библиотеката.
— Джейс…
Но той беше вече тръгнал, без да обръща внимание на безпокойството на Алек. Джейс не обичаше някой да се тревожи за него. Това го караше да се чувства така, сякаш наистина имаше повод за притеснение.
Вратата на библиотеката беше открехната. Джейс влезе, без да чука. Това беше една от любимите му стаи в института — имаше някакъв уют в старомодната смесица от дърво и месинг, подвързаните с кожа и кадифе книги, наредени по стените, приличаха на стари приятели, които очакват неговото завръщане. Когато отвори вратата, го лъхна силна струя студен въздух. На мястото на огъня, който обикновено пламтеше в огромната камина през цялата есен и зима, сега имаше купчина пепел. Лампите бяха угасени. Единствената светлина се процеждаше през тесните сводести прозорци и люка, намиращ се на високия таван.
Без да иска, Джейс се сети за Ходж. Ако той беше тук, огънят щеше да гори, газените лампи щяха да са запалени и щяха да хвърлят златиста светлина върху паркета. Самият Ходж щеше да седи във фотьойла до огъня, с Хюго, кацнал на рамото му, и разтворена книга…
Ала в стария фотьойл на Ходж беше седнал някой. Някаква тънка и сива фигура се изправи и плавно извивайки се като змия, се обърна към него с хладна усмивка.
Беше жена. Бе наметната със старомодна тъмносива пелерина, която падаше до върха на ботушите й. Под нея се виждаше стилен тъмносив костюм, с огромна яка, твърдите ръбове на която се впиваха в шията й. Косата й беше светлоруса, почти безцветна, силно опъната назад, а очите й бяха сиви и гледаха сурово. Те въздействаха на Джейс като допир с ледена вода, докато жената местеше поглед от мръсните му, окаляни джинси, към израненото му лице, после към очите му, където се закова.
За миг нещо трепна в погледа й, подобно на искрица от пламък, скрит под лед. После изчезна.
— Ти ли си онова момче?
Преди Джейс да успее да отговори, се чу друг глас: беше Мерис, която сигурно бе влязла в библиотеката след него. Запита се как не я е чул да приближава, след което видя, че е събула обувките си с токчета и сега е с пантофи. Беше облечена в дълга роба от рисувана коприна, а устните й бяха свити.
— Да, инквизиторке — рече тя. — Това е Джонатан Моргенстърн.
Инквизиторката се плъзна към Джейс, подобно на извиващ се сив пушек. Спря пред него и протегна ръка — бяла, с дълги пръсти, напомняше му на паяк-албинос.
— Погледни ме, момче — каза тя и внезапно дългите пръсти се озоваха под брадичката му и започнаха да повдигат главата му. Ръката беше изключително силна. — Ще ме наричаш инквизитор. Само така и по никакъв друг начин. — Кожата около очите й беше прорязана от тънки линии, подобни на пукнатини в боя. От крайчетата на устата й до брадичката се спускаха две тесни бразди. — Разбра ли?
За Джейс инквизиторката винаги бе била някаква далечна, полутайнствена фигура. Нейната самоличност, дори и много от функциите й биваха пазени в дълбока тайна от Клейва. Винаги си я бе представял като нещо подобно на мълчаливите братя, с тяхната вътрешна сила и тайнственост. Изобщо не си я представяше така директна… и така враждебна. Очите й сякаш го пронизваха и искаха да отстранят от него обгръщащата го броня от решителност и насмешливост, като проникнат чак до костите му.
— Казвам се Джейс — рече той. — А не момче. Джейс Уейланд.
— Нямаш право да се наричаш Уейланд — каза тя. — Ти си Джонатан Моргенстърн. Твърдението, че се казваш Уейланд, те прави лъжец. Също като баща ти.
— Всъщност — каза Джейс — предпочитам да ме мислят за неповторим и изключителен, единствения по рода си лъжец.