Джейс примигна.
— В стаята ми ли ще ме изпратите?
— Ще те изпратя в затвора в Града на тишината. След една нощ, прекарана там, смятам, че ще бъдеш по-склонен да разговаряш нормално.
Мерис ахна.
— Имоджин… не можеш!
— Напротив, мога. — Очите й блестяха като бръсначи. — Имаш ли нещо да ми кажеш, Джонатан?
Джейс гледаше втренчено и безмълвно. В Града на тишината имаше един куп нива, а той бе виждал само първите две, където се пазеше архивът и където заседаваха братята. Затворническите килии бяха на най-ниското ниво в града, под нивата на гробищния парк, където бяха погребани хиляди ловци на сенки. Килиите бяха предназначени за най-големите престъпници: вампири, станали измамници, магьосници, нарушили закона на Завета, ловци на сенки, пролели кръвта на собствените си събратя. Джейс не беше сторил нищо подобно. Как можа дори да й хрумне да го изпрати там?
— Добре постъпваш, Джонатан. Виждам, че вече си усвоил най-добрия урок, на който може да те научи Градът на тишината. — Усмивката на инквизиторката й придаваше вид на ухилен череп. — А именно как да си държиш устата затворена.
Клеъри тъкмо помагаше на Люк да разчисти остатъците от вечерята, когато на вратата отново се позвъни. Тя се стегна и стрелна с поглед Люк.
— Очакваш ли някого?
Той се намръщи и избърса ръцете си в кърпата за съдове.
— Не. Стой тук. — Тя видя как той посегна да вземе нещо от рафта и после излезе от кухнята. Нещо, което блестеше.
— Видя ли ножа? — Саймън подсвирна и стана от масата. — Неприятности ли очаква?
— Мисля, че той не е спирал да очаква неприятности — каза Клеъри, — или поне в последно време. — Надникна иззад вратата на кухнята и видя как Люк отваря външната врата. Чу гласа му, но не разбра какво каза. Но при всички случаи не звучеше тревожно.
Саймън сложи ръка на рамото й и я дръпна назад.
— Дръпни се от вратата. Да не си полудяла? Ами ако там има демон?
— Тогава на Люк сигурно ще му трябва помощ. — Погледна ръката му на рамото си и се усмихна дяволито. — Ти какво пазиш ли ме? Много мило.
— Клеъри! — извика я Люк от антрето. — Ела. Искам да те запозная с някого.
Клеъри потупа ръката на Саймън и я отстрани.
— Ей сега се връщам.
Люк се беше облегнал на касата на вратата със скръстени ръце. Ножът в ръката му магически беше изчезнал. На стълбите пред къщата стоеше момиче с къдрава кестенява коса, сплетена в множество тънки плитчици и с жълто-кафяво кадифено яке.
— Това е Мая — каза Люк. — Тъкмо за нея ви говорех.
Момичето погледна към Клеъри. На ярката светлина на верандата очите й имаха странен кехлибарено-зелен цвят.
— Значи ти си Клеъри.
Клеъри кимна.
— В такъв случай онзи тип, момчето с русата коса, което вилня в Луната на ловеца, е твой брат?
— Джейс — каза кратко Клеъри, на която не й се хареса натрапчивото любопитство на момичето.
— Мая? — Беше Саймън, който се показа иззад Клеъри, с ръце, пъхнати в джобовете на джинсите му.
— Да. Ти беше Саймън, нали? По принцип не помня имена, но твоето съм запомнила. — Момичето му се усмихна, поглеждайки покрай Клеъри.
— Страхотно — каза Клеъри. — Сега вече всички се познаваме.
Люк се покашля и се изпъна.
— Исках да ви запозная, понеже през следващите няколко седмици Мая ще ме замества в книжарницата. Ако я видиш да влиза и излиза тук, не се безпокой. Тя си има ключ.
— И ще следя нещо да не се навърта навън — обеща Мая. — Демони, вампири, каквото и да е.
— Благодаря — каза Клеъри. — Сега се чувствам много по-спокойна.
Мая примигна.
— Иронизираш ли ме?
— Всички сме малко изнервени — каза Саймън. — Що се отнася до мен, бих бил спокоен, ако някой наглежда гаджето ми, докато е сама вкъщи.
Люк вдигна вежди, но нищо не каза. Клеъри рече:
— Саймън е прав. Извинявай, че бях груба с теб.
— Няма нищо. — Мая гледаше разбиращо. — Чух за майка ти. Съжалявам.
— И аз — рече Клеъри, обърна се и отиде в кухнята. Седна до масата и закри лицето си с ръце. Малко по-късно дойде и Люк.
— Извинявай — каза той. — Май не ти беше много до запознанства.
Клеъри го погледна през сплетените си пръсти.