— Къде е Саймън?
— Говори с Мая — каза Люк и Клеъри наистина долови гласовете им, тихи като ромон, в другия край на къщата. — Помислих си, че в този момент ще е добре за теб да си имаш дружка.
— Аз си имам Саймън.
Люк бутна нагоре падналите на носа му очила.
— Така ми се стори или той наистина каза гадже?
Тя едва не прихна при вида на обърканото му изражение.
— Май така каза.
— Това нещо ново ли е, или е нещо, което би трябвало да знам, но съм пропуснал?
— И аз не го бях чувала досега. — Тя свали ръце от лицето си и ги погледна. Сети се за руната, отвореното око, начертана върху опакото на дясната ръка на всеки ловец на сенки. — Нечие гадже — каза тя, — нечия сестра, нечия дъщеря. Никога преди не съм мислила, че ще бъда всичко това и още не съм наясно коя съм всъщност.
— То кой ли е наясно по този въпрос — каза Люк и Клеъри чу как вратата в другия край на къщата се затваря и после стъпките на Саймън, идващ към кухнята. С него нахлу и студеният нощен въздух.
— Имаш ли нещо против да остана тази нощ тук? — попита той. — Стана малко късно да се прибирам.
— Знаеш, че винаги си добре дошъл. — Люк погледна часовника си. — Ще отида малко да подремна. Утре трябва да стана в пет, за да съм в шест в болницата.
— Защо пък в шест? — попита Саймън, когато Люк излезе от кухнята.
— Защото от тогава са разрешени свижданията в болницата — каза Клеъри. — Няма нужда да спиш на дивана. Освен ако не искаш, де.
— Нямам нищо против да остана с теб и утре — каза той, като отметна нетърпеливо тъмната коса от очите си. — Никак даже.
— Знам. Имах предвид, че не е нужно да спиш на дивана, ако не искаш.
— Ами, къде другаде… — Гласът му секна, очите му се ококориха зад очилата. — О.
— Леглото е двойно — каза тя. — В стаята за гости.
Саймън извади ръцете си от джобовете. По бузите му се разля руменина. Джейс би се опитал да се държи на положение, на Саймън и през ум не му минаваше.
— Сигурна ли си?
— Сигурна съм.
Той прекоси кухнята и отиде до нея, наведе се и я целуна леко и несръчно по устните. Тя се усмихна и се изправи.
— Все ни върви на кухни — каза тя. — Никакви кухни повече. — Решително го хвана за ръката и го поведе към гостната, където тя спеше.
5
Греховете на бащите
Мракът на затвора в Града на тишината беше много по-плътен, отколкото Джейс изобщо някога си бе представял. Той не можеше да види очертанията на собствената си ръка на милиметри пред очите си, камо ли да види пода или тавана на килията. Това, което знаеше за килията, беше от беглия поглед, с който я обгърна на светлината на факлата, когато го въведе един от мълчаливите братя, който бе отворил залостената врата и го бе бутнал вътре като отявлен престъпник.
Всъщност може би точно за такъв го и мислеха.
Знаеше, че килията е постлана с каменен под, че три от стените са изсечени в скалата, а четвъртата представлява решетка от разположени една до друга пръчки, направени от сплав от сребро и злато и дълбоко забити в камъка. Знаеше, че в решетката има врата. Но също така знаеше, че покрай източната стена минава дълъг метален лост, на който мълчаливите братя бяха заключили едната скоба от чифт сребърни белезници, като другата беше сложена на китката му. Можеше да прави няколко крачки из килията, дрънчейки като духа на Марли, но само толкова. Вече беше протрил дясната си китка с безсмисленото опъване на белезниците. Все пак беше левичар — светъл лъч в непрогледния мрак. Не че това беше от кой знае какво значение, но беше утешително да знаеш, че по-сръчната ти ръка е свободна.
Започна отново да се разхожда по протежението на килията си, като ходом прокарваше пръсти по стените. Беше вбесяващо да не знае колко е часът. В Идрис баща му го учеше да познава времето по положението на слънцето, дължината на следобедните сенки, а нощем — по разположението на звездите в небето. Но тук нямаше звезди. И той започна да се пита дали изобщо някога ще види отново небето.
Джейс се спря. Ама че въпроси си задаваше. Разбира се, че щеше да види отново небето. Клейвът нямаше да го убие. Наказването със смърт се отреждаше на убийците. При все това страхът не го напускаше, беше се загнездил в гръдния му кош, подобен на непозната, внезапно появила се болка, Джейс не беше предразположен към пристъпи на паника — според Алек малко здравословна страхливост в някои случаи не би му навредила. Но страхът никога не бе имал особено въздействие върху него.