Спомни си думите на Мерис: „Ти никога не си се страхувал от тъмното.“
Така е. Тази тревога, която изпитваше, беше напълно нехарактерна за него. Не беше достатъчно просто да е тъмно, за да изпита страх. Той отново въздъхна леко. Просто трябваше да изкара нощта. Една нощ. Какво толкова. Пристъпи още една крачка напред, оковите му мрачно издрънчаха.
Някакъв звук разцепи въздуха и го накара да замръзне на мястото си. Беше висок, пронизителен вой, вик на неподправен и безпаметен ужас. Сякаш се издигаше все повече и подобно на звук от цигулка, ставаше все по-тънък и по-остър, докато накрая секна.
Джейс изруга. Ушите му кънтяха и усети ужаса в устата си, като тръпчив вкус на метал. Кой би могъл да предположи, че страхът има вкус? Притисна гръб към стената на килията и притаи дъх.
Звукът се появи отново, този път по-силен, а след него се чу още един писък и още един. Нещо изкънтя над него и Джейс неволно се наведе, но после се сети, че всъщност беше няколко нива под земята. Той чу още един тропот и в съзнанието му се оформи следната картина: портата на мавзолея е разбита, телата на мъртвите от векове ловци на сенки са пръснати навън, от тях не е останало нищо друго, освен скелети, крепящи се на изсъхнали сухожилия, разхвърляни из етажите на Града на тишината, с мършави, кокалести пръсти…
Стига! Джейс прогони видението с въздишка на досада. Мъртвите не могат да се върнат. Пък и те бяха нефилими като него, негови убити братя и сестри. Нямаше защо да се бои от тях. А и защо изобщо да се страхува? Сви ръце в юмруци, ноктите се впиха в дланите му. Беше под достойнството му да изпитва страх. Щеше да го преодолее. Щеше да го смаже. Пое дълбоко въздух, дробовете му се изпълниха тъкмо когато прозвуча още един писък, този път много силен. Джейс изпусна шумно въздуха от гърдите си и в този миг нещо силно изтрополи много близо до него и внезапно пред очите му блесна цветът на ярко, огнено цвете.
На светлината се показа брат Джеремая, с дясната си ръка държеше все още горяща факла, качулката му с цвят на пергамент се беше смъкнала и откриваше лице, с изписано на него гротескно изражение на страх. Зашитата му преди уста сега зееше отворена в безмълвен писък, кървавите нишки на скъсаните конци висяха от разкъсаните му устни. Кръв, черна на светлината на факлата, капеше по светлата му роба. Той направи няколко залитащи стъпки напред, протегна ръце… и тогава, докато Джейс гледаше с нямо недоумение, Джеремая залитна напред и се сгромоляса на пода. Джейс чу звук от строшаване на кости, когато тялото на архиваря се удари в пода и факлата се изплъзна от ръката му, като се търколи към плиткия каменен улей, издълбан в пода, точно пред залостената врата на килията.
Джейс машинално коленичи и се протегна към факлата, доколкото му позволяваше веригата. Пръстите му почти я докосваха. Светлината бързо гаснеше, но в сумрака видя мъртвото лице на Джеремая, обърнато към него, кръвта още се стичаше от отворената му уста. Зъбите му бяха черни и криви.
Джейс усети как нещо тежко притиска гърдите му. Мълчаливите братя никога не отварят устите си, никога не говорят, не се смеят, не пищят. Но именно писък беше звукът, който Джейс бе чул, сега беше сигурен в това — писъци на мъже, които не са крещели от половин век, гласът на ужаса много по-ясен и по-могъщ от древната руна на мълчанието. Но как стана така? И къде са другите братя?
Джейс искаше да извика за помощ, но тежестта продължаваше да притиска гърдите му. Сякаш не му достигаше въздух. Посегна отново към факлата и усети как една от малките костици на китката му изпука. Болка прониза ръката му, но се скъси разстоянието, което го делеше от факлата. Успя да я вземе и се изправи. Когато пламъкът отново се разгоря, чу още един звук. Плътен, неприятен, звук от плъзгане. Космите на тила му се изправиха. Той вдигна факлата напред, треперещата му ръка чертаеше танцуващи светлини по стените и идеално осветяваше сенките.
Нямаше нищо.
Вместо да се успокои, той усети още по-силен страх. Започна да поема въздух на големи глътки, сякаш щеше да се гмурка под вода. За него нямаше по-лошо нещо от страха, защото му беше непознат. Какво се беше случило с него? Нима се беше превърнал в страхливец?
Рязко опъна белезниците, като се надяваше предизвиканата от това болка да прочисти главата му. Не сполучи. Отново чу шум, пак онова грубо влачене, този път по-близо. Имаше и още един звук, следващ този от влаченето, беше тих, подобен на шепот. Джейс никога не беше чувал толкова зловещ звук. Почти загубил ума и дума от страх, той се притисна до стената, като издигна факлата с бясно треперещата си ръка.