— Саймън… — прошепна, но в това време се чу острото двукратно пиукане на мобилния й телефон, което сигнализираше, че е получила съобщение. Телефонът се намираше на нощната масичка, Клеъри го вдигна и видя, че съобщението е от Изабел.
Отвори телефона и трескаво зачете текста на съобщението. Прочете го два пъти, за да се увери, че не й се привижда. После се втурна към килера да вземе палтото си.
— Джонатан.
Гласът идваше от мрака: нисък, мрачен, до болка познат. Джейс примигна и отвори очи, но видя само тъмнина. Потрепери. Беше се свил на ледения каменен под. Сигурно беше припаднал. Ядоса се на собствената си слабост, на собствената си мекушавост.
Завъртя се и опъна пулсиращата си в белезниците китка.
— Има ли някой тук?
— Не може да не си познал собствения си баща, Джонатан — чу се отново гласът и този път Джейс го позна: твърд, равен, почти беззвучен. Опита се да се изправи на крака, но ботушите му се подхлъзнаха на нещо мокро и залитна назад, като силно удари раменете си в каменната стена. Веригата издрънча като хор от стоманени камбани.
— Ранен ли си? — Ярка светлина блесна и заслепи очите на Джейс. Той примигна, за да прогони влагата от очите си и видя Валънтайн, застанал от другата страна на решетката, до трупа на брат Джеремая. Магическият камък в ръката му пръскаше остра белезникава светлина из цялото помещение. Джейс видя следи от засъхнала кръв по стените… и скорошна кръв, малка локва от тази, която се стичаше от отворената уста на брат Джеремая. Усети как стомахът му се свива и си спомни за черната, безформена фигура, която бе видял, с нейните блестящи очи, подобни на скъпоценни камъни.
— Онова същество — каза задавено той. — Къде е то? Какво беше?
— Наистина си ранен. — Валънтайн се приближи до решетката. — Кой нареди да те заключат тук? Някой от Клейва ли? Семейство Лайтууд?
— Инквизиторката. — Джейс огледа тялото си. Имаше доста кръв по крачолите и ризата му. Не можеше да каже дали е негова. От белезниците му леко се процеждаше кръв.
Валънтайн го гледаше замислено през решетката. За първи път от години Джейс виждаше баща си, облечен в истинска бойна униформа — дебели кожени дрехи, в които се обличаха ловците на сенки, които позволяваха свобода на движенията и в същото време предпазваха кожата от всякакви видове демонска отрова. По ръцете и краката му имаше златно-сребърни гривни, всяка от които гравирана с релефни фигури и руни. През гърдите му минаваше широк ремък, а на него бе окачен меч, който блестеше над рамото му. Валънтайн клекна и изравни студените си черни очи с тези на Джейс, който с изненада откри, че в тях нямаше гняв.
— Инквизиторката и Клейвът са едно и също нещо. Семейство Лайтууд не биваше да допускат това. Аз не бих позволил на никого да постъпва така с теб.
Джейс притисна рамене до стената. Гледаше да е възможно по-далече от баща си, доколкото веригата му позволяваше.
— Дошъл си тук да ме убиеш ли?
— Да те убия? Защо ми е да те убивам?
— А защо ти беше да убиваш Джеремая? Само не ми казвай, че както си минавал покрай него, той ей така, изведнъж се е гътнал. Знам, че ти си го направил.
Известно време Валънтайн гледаше трупа на брат Джеремая.
— Да, аз го убих, както и останалите мълчаливи братя. Принуден бях. Те притежаваха нещо, от което се нуждаех.
— Какво? Чувство за приличие?
— Това — каза Валънтайн и със светкавично движение изтегли меча от ножницата на рамото си. — Мелартак.
Джейс потисна вика на изумление, който се надигна в гърлото му. Бе разбрал достатъчно: огромният, тежък и остър сребърен меч, чиято дръжка бе с формата на разперени крила, бе висял над Говорещите звезди в заседателната зала на мълчаливите братя.
— Взел си Меча на мълчаливите братя?
— Никога не е бил техен — рече Валънтайн. — Той принадлежи на всички нефилими. Това е острието, с което ангелът изпъдил Адам и Ева от градината. И постави в източната част на градината Едем един херувим и огнен меч, който се върти във всички посоки — изрецитира той, наведен над острието.
Джейс облиза сухите си устни.
— Какво ще правиш с него?