Изабел седна на крайчеца на тоалетката си.
— Това е недопустимо.
— Значи инквизиторката е луда — каза Клеъри.
— Всъщност не е — отвърна Алек. — Ако Джейс беше войник в армията на мундитата, мислиш ли, че щеше да си позволи да противоречи на командира си? Изключено.
— Е, само по време на война. Но Джейс не е войник.
— Напротив, ние всички сме войници. Джейс е като всички нас. Има си йерархия и в нея инквизиторката е почти на върха. Джейс е почти в дъното. Би трябвало да се отнася към нея с повече уважение.
— Ако мислите, че той си е заслужил да бъде в затвора, тогава защо ме повикахте тук? Само за да се съглася с вас? Не виждам смисъл. Какво очаквате от мен?
— Не сме казали, че трябва да е в затвора — сопна се Изабел. — Само че би трябвало да се сдържа пред по-висшестоящи членове на Клейва. Пък и — добави по-тихо тя — мислех, че можеш да помогнеш.
— Да помогна? Как?
— Както ти казах и преди — рече Алек, — на Джейс сякаш му доставя удоволствие да се излага на опасност. Трябва да се научи да се пази, а в случая това означава да се разбира с инквизиторката.
— И ти мислиш, че аз ще съумея да го накарам да се пази повече? — попита Клеъри с нотка на недоверие в гласа.
— Не съм убедена, че изобщо някой е в състояние да накара Джейс да направи каквото и да било — каза Изабел. — Но мисля, че можеш да му напомниш, че има за какво да живее.
Алек сведе поглед към възглавницата в ръката си и с внезапна ярост дръпна пискюла. Мънистата се посипаха по леглото на Изабел като дъжд от преминаващ облак.
Изабел се намръщи.
— Алек, престани!
Клеъри искаше да каже на Изабел, че те са семейството на Джейс, а не тя, че техните думи имат много повече тежест пред Джейс, отколкото нейните изобщо някога биха имали. Ала в съзнанието й изплува гласът на Джейс, който казваше, че никога досега не се е чувствал като част от нещо. И че именно тя го е накарала да усети чувството за принадлежност.
— Може ли да отидем до Града на тишината и да го видим?
— Ще му кажеш ли да бъде по-любезен с инквизиторката? — настояваше Алек.
Клеъри помисли малко.
— Първо искам да чуя той какво ще каже.
Алек хвърли изтърбушената възглавница на леглото и намръщено се изправи. Преди да успее да каже нещо, на вратата се почука. Изабел стана от тоалетката и отиде да отвори.
Беше едно дребно, тъмнокосо момче, с очи, наполовина скрити зад очила. Беше облечено с джинси и някакъв суичър и носеше книга в ръка.
— Макс — каза Изабел с лека изненада, — мислех, че си заспал.
— Бях в оръжейната — каза момчето, което всъщност беше най-малкият син на семейство Лайтууд. — Но от библиотеката се чуват някакви шумове. Мисля, че някой се опитва да се свърже с института. — Той погледна към Клеъри. — Коя е тя?
— Това е Клеъри — каза Алек. — Тя е сестра на Джейс.
Макс ококори очи.
— Мислех, че Джейс няма нито братя, нито сестри.
— Всички мислехме така — отвърна Алек, като взе пуловера, който бе оставил върху един от столовете, и го облече. Косата му щръкна около главата като лек тъмен ореол, наелектризирана от статичното електричество. Той нервно я приглади надолу. — Най-добре да отида в библиотеката.
— И аз ще дойда — каза Изабел, като извади от чекмеджето златния си камшик, усукан в блестящо въже, и пъхна дръжката му в колана си. — Може нещо да се е случило.
— Къде са родителите ви? — попита Клеъри.
— Обадиха им се преди няколко часа. Някаква фея била убита в Сентръл парк. Инквизиторката отиде с тях — обясни Алек.
— А не искахте ли и вие да отидете?
— Не бяхме поканени. — Изабел прибра двете си тъмни плитки в кок и забоде в него две малки стъклени ками. — Ще наглеждаш Макс, нали? Ние ей сега се връщаме.
— Но… — запротестира Клеъри.
— Ей сега се връщаме. — Изабел изскочи в коридора, последвана от Алек. Когато вратата се затвори след тях, Клеъри седна на леглото и погледна притеснено Макс. Никога досега не й се беше случвало да й поверят някое дете — майка й не и позволяваше да работи като детегледачка, а и тя самата не знаеше какво се говори на деца и как трябва да бъдат забавлявани. В случая малко й помагаше приликата на това момченце със Саймън на същата възраст, с тези мършави ръце и крака и твърде големите за лицето му очила.
На свой ред Макс също я гледаше изпитателно, не чак стеснително, но все пак внимателно и сдържано.