— На колко си години? — попита най-после той.
Клеъри се смути.
— На колко ти изглеждам?
— На четиринайсет.
— На шестнайсет съм, но хората си мислят, че съм по-малка заради ниския ми ръст.
Макс кимна.
— И при мен е така — каза той. — На девет години съм, а пък ме мислят за седемгодишен.
— На мен си ми изглеждаш на девет — каза Клеъри. — Какво е това, което държиш? Книга ли?
Макс извади ръката иззад гърба си. В нея държеше някаква широка, плоска книга с меки корици, с размера на онези малки списания, които се продават в кварталните магазинчета. Тази беше с шарена корица, изписана с японски йероглифи с английските им обозначения. Клеъри се засмя.
— Наруто — каза тя. — Не знаех, че харесваш манга. Откъде я взе?
— От летището. Харесват ми картинките, но не мога да чета текста.
— Дай на мен. — Тя отвори книжката, със страниците към него. — Чете се наопаки, от дясно на ляво, а не от ляво на дясно. И разлистваш страниците по посока на часовниковата стрелка. Знаеш ли какво означава това?
— Разбира се — каза Макс. За миг Клеъри се притесни да не го е отегчила. Той обаче изглеждаше доволен и когато си взе книгата обратно, отгърна на последната страница. — Това е девети брой — каза той. — Мисля, че преди това трябва да прочета останалите осем.
— Добра идея. Можеш да накараш някого да те заведе до Мидтаун Комикс или Забранената планета.
— Забранената планета ли? — смая се Макс, но преди Клеъри да обясни, Изабел се втурна през вратата, останала почти без дъх.
— Някой се е опитал да се свърже с института — каза тя, преди още Клеъри да е попитала. — Някой от мълчаливите братя. Нещо се е случило в Града от кости.
— Какво може да е това нещо?
— Не знам. Никога досега не съм чувала мълчаливите братя да молят за помощ. — Изабел беше направо отчаяна. Тя се обърна към брат си. — Макс, върви в стаята си и стой там, чу ли?
Макс стисна зъби.
— С Алек ще ходите ли някъде?
— Да.
— При мълчаливите братя ли?
— Макс…
— Искам и аз да дойда.
Изабел поклати глава; дръжките на камите в косата й блестяха като огън. — Категорично не. Прекалено малък си.
— И ти нямаш осемнайсет!
Изабел се обърна към Клеъри и я изгледа със смесица от тревога и гняв.
— Клеъри, би ли дошла за секунда.
Клеъри стана учудена… а Изабел я сграбчи за ръката и я издърпа от стаята, като затръшна вратата след себе си. След малко Макс заблъска от другата страна по нея.
— По дяволите — каза Изабел с ръка на дръжката на вратата, — би ли извадила стилито ми? В джоба ми е…
Клеъри трескаво извади стилито, което Люк й беше дал същата вечер.
— Използвай моето.
С няколко леки движения Изабел начерта заключваща руна на вратата. Клеъри още чуваше протестите на Макс отвътре, докато Изабел отстъпи от вратата и й върна с гримаса стилито.
— Не знаех, че и ти имаш.
— Било е на майка ми — каза Клеъри, след което мислено се укори. Не е било, а е на майка ми. То е на майка ми.
— Ехо — Изабел заблъска с юмрук по вратата. — Макс, ако огладнееш, в чекмеджето на нощното ми шкафче има десертни блокчета. Ще се върнем веднага, когато можем.
Последва още един гневен вик зад вратата; Изабел сви рамене и бързо тръгна надолу по коридора, придружена от Клеъри.
— Какво се казваше в съобщението? — попита отново Клеъри. — Просто, че има неприятности?
— Че е имало нападение. Това е.
Алек ги чакаше пред библиотеката. Бе сложил върху дрехите си черна кожена ризница, каквато си слагаха ловците на сенки. Ръцете му бяха защитени от специални ръкавици, а по китките и шията му се виеха знаци. На колана около кръста му блестяха серафимските ками, всяка от които наречена на някой ангел.
— Готова ли си? — попита той сестра си. — Макс на сигурно място ли е?
— Той е добре. — Тя вдигна ръка. — Сложи ми знак.
Докато чертаеше плетениците на руните по опакото на дланите на Изабел и от вътрешната страна на китките й, Алек погледна към Клеъри.
— Може би трябва да си вървиш — каза той. — Не е в твой интерес инквизиторката да те завари тук, когато се върне.
— Искам да дойда с вас — рече Клеъри, думите изскочиха от устата й, преди да успее да ги спре.