Мерис стисна устни. От оскъдното, което бе научила за нея, Клеъри знаеше, че осиновителката на Джейс не обича да й се казва какво да прави.
— Разбира се, инквизиторке.
Обърна се към другите ловци на сенки, които не бяха толкова много, колкото първоначално се бе сторило на Клеъри.
Бяха по-скоро двайсет, отколкото трийсет, просто шокът от тяхната поява им бе придал вид на внушителна тълпа.
Мерис каза нещо на Мелик с поверителен тон. Той кимна и поведе ловците на сенки към входа на Града от кости. Когато заслизаха по стълбите един по един, отнасяйки със себе си магическата светлина, в двора притъмня. Последна в редицата беше жената със сребърната коса. Тя се спря насред стълбите, обърна се и погледна зад себе си — право към Клеъри. Очите й бяха пълни с неистов копнеж, сякаш отчаяно искаше да й каже нещо. Миг след това тя скри лицето си в качулката и потъна в сенките.
Мерис първа наруши тишината.
— Защо някой ще иска да убие мълчаливите братя? Те не са воини, не носят руни за битки…
— Не бъди наивна, Мерис — каза инквизиторката. — Това не е случайно нападение. Мълчаливите братя може и да не са воини, но са пазители и много добре изпълняват задълженията си. Да не говорим колко е трудно да бъдат убити. Някой е искал нещо от Града от кости и за да го вземе, е трябвало да убие мълчаливите братя. Било е обмислено предварително.
— Защо си толкова сигурна?
— Защото ни пратиха за зелен хайвер в Сентръл парк. Това безсмислено търсене на убиеца на детето-фея.
— Не бих нарекла това пращане за зелен хайвер. На детето-фея беше източена кръвта, както и на останалите. Тези убийства могат да причинят сериозни неприятности между децата на нощта и другите долноземци…
— Глупости — каза презрително инквизиторката. — Искал е да ни изведе от Института, за да няма кой да отговори на зова за помощ на мълчаливите братя. Наистина хитро. Но той винаги си е бил хитър.
— Той? — обади се Изабел, чието лице беше много бледо сред черните и коси. — Имате предвид…
Последвалите думи на Джейс разтърсиха Клеъри така, сякаш през нея бе преминал ток.
— Валънтайн — каза той. — Валънтайн взе Меча на смъртните. Затова се е наложило да избие мълчаливите братя.
Тънка, неочаквана усмивка разкриви лицето на инквизиторката, сякаш Джейс бе казал нещо, от което беше изключително доволна.
Алек бавно се обърна и се втренчи в Джейс.
— Валънтайн? Но ти не ни каза, че е бил тук.
— Никой не попита.
— Не може той да е убил братята. Те са пръснати навсякъде. Никой не може сам да направи това.
— Може някой демон да му е помогнал — каза инквизиторката. — Той и преди е използвал демони за целите си. Пък и под закрилата на Бокала той би могъл да призове някои ужасни същества. Много по-опасни от ненаситните — добави тя, като изкриви устни в презрителна гримаса. И макар че при тези думи не погледна Клеъри, те прозвучаха като вербална плесница. Крехката надежда, че инквизиторката не я е забелязала или познала, изчезна. — Или от смехотворните бездушни.
— Не знам за такава помощ. — Джейс беше много блед, по скулите му бяха избили трескави петна, сякаш имаше температура. — Но беше Валънтайн. Видях го. Всъщност, когато слезе при килиите и ме заговори през решетките, Мечът беше у него. Беше като във филм на ужасите, само дето не си засукваше мустака.
Клеъри го погледна разтревожено. Говори прекалено бързо, помисли си тя, и сякаш едва се държи на краката си.
Но, изглежда, инквизиторката не забелязваше това.
— Значи, твърдиш, че Валънтайн ти е казал всичко това? Казал ти е, че е убил мълчаливите братя, защото е искал да вземе Меча на ангела?
— Какво друго ти каза? Каза ли ти къде отива? Какво смята да прави с двете реликви на смъртните? — трескаво заразпитва Мерис.
Джейс поклати глава.
Инквизиторката се приближи към него, наметката й се увиваше около нея като ленива змия. Нейните сиви очи и сива уста бяха свити в тесни хоризонтални линии.
— Не ти вярвам.
Джейс само я погледна.
— Не съм го и очаквал.
— Съмнявам се и Клейвът да ти повярва.
Алек живо се намеси:
— Джейс не е лъжец…
— Поразмърдай си малко мозъка, Александър — каза инквизиторката, без да отделя очи от Джейс. — Остави за малко лоялността към приятеля си. Каква е логиката Валънтайн да се спре пред килията на сина си на бащинска раздумка относно Меча, а в същото време да не каже какво смята да прави с него, нито къде възнамерява да отиде?