— S’io credesse che mia risposta fosse — каза Джейс на език, който Клеъри не разбираше — a persona che mai tornasse al mondo…
— Данте. — Инквизиторката изглеждаше студено развеселена. — Ад. Още не си в ада, Джонатан Моргенстърн, макар че ако се опиташ да излъжеш Клейва, ще ти се прииска да си там. — Тя се обърна към останалите. — На никого ли не му се вижда странно това, че Мечът изчезна в нощта, преди Джонатан Моргенстърн да бъде подложен на проверката с него, и че именно баща му е този, който го е откраднал?
Джейс изглеждаше шокиран, устните му бавно се разтвориха от изненада — сякаш и през ум не му беше минало такова нещо.
— Баща ми не е взел Меча заради мен. Той го взе за себе си. Съмнявам се, че изобщо е знаел за проверката.
— И виж само колко удобно за теб. И за него. Сега вече ще е спокоен, че няма да издрънкаш тайните му.
— Аха — каза Джейс, — явно се е страхувал да не кажа на някого, че заветната му мечта е била да стане балерина. — Инквизиторката не сваляше очи от него. — Не знам никакви тайни на баща ми — рече по-остро той. — Никога нищо не ми е казвал.
Инквизиторката го гледаше с нещо като отегчение.
— Ако баща ти не е взел Меча, за да те защити, то тогава защо го е взел?
— Това е Реликва на смъртните — рече Клеъри. — В него се съдържа сила. Като Бокала. Валънтайн обича силата.
— Бокалът си има специално предназначение — каза инквизиторката. — Той може да се използва за създаване на армия. Мечът се използва при разпити и съдебни процеси. Не виждам какъв интерес може да представлява за него.
— Може да го е направил, за да обърка Клейва — предположи Мерис. — Да подкопае устоите ни. Да ни покаже, че няма нищо, което да можем да скрием от него, стига той да поиска да го узнае. — Това е изненадващо добро обяснение, помисли си Клеъри, но Мерис не звучеше много убедително. — Факт е, че…
Но те така и не чуха какъв факт имаше предвид тя, защото в същия момент Джейс вдигна ръка, сякаш за да попита нещо, но изведнъж замлъкна и внезапно седна на тревата, сякаш краката му се бяха подкосили. Алек коленичи до него, но Джейс отказа помощта му.
— Остави ме. Добре съм.
— Не си добре. — Клеъри коленичи до Алек на тревата, Джейс я погледна с разширени и тъмни зеници, въпреки магическата светлина, която осветяваше нощта. Тя сведе поглед към китките му, където Алек бе начертал иратце. Знакът беше изчезнал, не беше останал дори тънък белег, който да показва, че е подействал. Погледът й се срещна с този на Алек и тя видя собствената си тревога, отразена в очите му. — Нещо става с него — каза тя. — Нещо сериозно.
— Мисля, че му трябва лечителна руна. — Инквизиторката сякаш се дразнеше, че Джейс е намерил да се нарани в момент, когато се обсъждаха толкова важни неща. — Иратце или…
— Опитахме с иратце — каза Алек. — Не подейства. Струва ми се, че тук има демонична намеса.
— Нещо като демонична отрова? — Мерис помръдна, сякаш възнамеряваше да отиде при Джейс, но инквизиторката я задържа.
— Той се преструва — рече тя. — А всъщност в този момент трябваше да е затворен в една от килиите на Града на тишината.
При тези й думи Алек скочи на крака.
— Как можахте да го кажете… погледнете го! — Той посочи към Джейс, който се беше строполил по гръб на тревата, очите му бяха затворени. — Той дори не може да стои изправен. Трябва му лекар, трябва му…
— Мълчаливите братя са мъртви — каза инквизиторката. — Да не предлагаш да го пратим в болница на мунданите?
— Не. — Гласът на Алек се стегна. — Реших, че може да отиде при Магнус.
Изабел издаде някакъв звук, който беше нещо средно между кихане и кашляне. Тя се извърна, а инквизиторката изгледа безизразно Алек.
— Магнус ли?
— Той е магьосник — рече Алек. — По-точно, е висшият магьосник на Бруклин.
— Говориш за Магнус Бейн, така ли? — попита Мерис. — Репутацията му е…
— Той ме излекува, след като се сбих с великия демон — каза Алек. — Мълчаливите братя бяха безсилни, обаче Магнус…
— Това е абсурдно — каза инквизиторката. — Просто искаш да помогнеш на Джонатан да избяга.
— Той изобщо не е в състояние да избяга — рече Изабел. — Нима не виждате?