— Не знаеш. — Той тръгна към касите да плати CD-то. — Ти си добро момиче.
Навън вятърът беше студен и силен. Клеъри уви около брадичката си раирания шал.
— Разтревожих се, когато не те видях на спирката.
Саймън дръпна надолу плетената си шапка и потрепери, сякаш дневната светлина подразни очите му.
— Извинявай. Сетих се, че ми трябва това CD, и си казах…
— Спокойно. — Тя махна с ръка към него. — Не ми обръщай внимание. Тези дни се притеснявам от най-малкото нещо.
— Е, след всичко, което преживя, никой не може да те упрекне — каза опрощаващо Саймън. — Още не мога да повярвам за случилото се в Града на тишината. Не мога да повярвам, че си била там.
— Нито пък Люк. Той направо се шашна.
— Нормално. — Те вървяха през Маккарън парк, тревата под краката им беше изсъхнала, всичко наоколо бе потопено в златиста светлина. Между дърветата сновяха кучета с отвързани каишки. Целият ми живот се промени, а светът си е все същият, помисли си Клеъри. — Говорила ли с Джейс оттогава? — попита Саймън, като се мъчеше да звучи равнодушно.
— Не, но от време на време се чуваме с Изабел и Алек. Очевидно той е добре.
— Да не те е помолил да го посетиш? Затова ли сме тръгнали натам сега?
— Не е нужно да ме моли. — Клеъри се опита да прикрие раздразнението в гласа си, когато завиха по улицата, на която живееше Магнус. По нея се редяха ниски складове, приспособени за магазини и студия за артистични — и богати — наематели. По-голямата част от колите, паркирани покрай тесния тротоар, бяха скъпи.
Когато приближиха къщата на Магнус, Клеъри съгледа една върлинеста фигура, която беше наведена и сега се изправяше. Алек. Той бе облечен в дълго черно палто, изработено от корав, леко лъскав плат, каквито обичаха да носят ловците на сенки. Ръцете и шията му бяха покрити с руни и от лекото трептене на въздуха около него ставаше ясно, че е използвал магически прах и реално е невидим.
— Не знаех, че ще доведеш и мундана. — Сините му очи пробягаха тревожно по Саймън.
— Ей това ви харесвам, хора — рече Саймън. — Винаги ме карате да се чувствам добре дошъл.
— О, стига Алек — рече Клеъри. — Какво толкова? Да не би Саймън за първи път да идва тук?
Алек въздъхна театрално, сви рамене и пое нагоре по стълбите. Той отвори вратата на апартамента на Магнус с тънък сребърен ключ, който после пъхна в предния джоб на якето си, сякаш за да го скрие от погледите на присъстващите.
На дневна светлина апартаментът изглеждаше така, както може би изглежда нощен клуб в извънработно време: тъмен, мръсен и неочаквано малък. Стените бяха голи, на места напръскани с блестяща боя, а дъските, върху които миналата седмица бяха танцували феите, бяха деформирани и овехтели от старост.
— Здравейте, здравейте. — Магнус пристъпи важно към тях. Той бе наметнат с дълга до земята зелена копринена пелерина, изпод която се виждаха сребриста мрежеста риза и черни джинси. На лявото му ухо блестеше червен скъпоценен камък. — Алек, скъпи. Клеъри. И момчето-плъх. — Той изгледа с високо вдигната вежда Саймън, на когото никак не му стана приятно. — На какво дължа това удоволствие?
— Идваме да видим Джейс — каза Клеъри. — Той добре ли е?
— Не знам — рече Магнус. — Обичайно ли е за него да лежи на пода, без да мърда?
— Какво… — започна Алек, но бе прекъснат от смеха на Магнус. — Не е смешно.
— Колко лесно се връзваш. Иначе да, приятелят ви е добре. Е, като се изключи това, че непрекъснато ми изхвърля нещата и се опитва да подрежда. Вече нищо не мога да си намеря. Голям досадник е.
— Джейс просто обича реда — рече Клеъри, като се сети за подобната му на монашеска килия стая в Института.
— Да, но не и аз. — Магнус гледаше Алек с ъгълчето на окото си, докато Алек се стараеше да не го гледа и се мръщеше. — Ако искате да видите Джейс, той е ей там. — Посочи вратата в другия край на стаята.
Това „ей там“ се оказа средно голяма стая — учудващо уютна, с опушени стени, кадифени завеси, закриващи прозорците, фотьойли с надиплени покривки, нахвърляни като огромни цветни айсберги в морето от вълнист бежов килим. Яркорозовият диван бе застлан с чаршафи и одеяло. До него имаше пътна чанта, пълна догоре с дрехи. През тежките завеси не се прокрадваше никаква светлина. Единственото, което осветяваше помещението, беше трепкащият екран на телевизора, който пръскаше ярка светлина, независимо от факта, че самият телевизор не беше включен в контакта.