— Не, този е бащата. Той е господарят на магьосниците и силата му се крие в шапката. Лошият е онзи, с механичната ръка, който говори.
Телефонът иззвъня. Саймън остави пакетчето чипс и понечи да стане и да вдигне. Клеъри сложи ръка на китката му.
— Недей. Нека си звъни.
— Ами ако е Люк? Може да се обажда от болницата.
— Не е Люк — каза Клеъри, като звучеше по-уверено, отколкото в действителност се чувстваше. — Той би се обадил на мобилния ми, а не на твоя домашен телефон.
Саймън я гледа известно време, после отново се отпусна във възглавниците.
— Щом казваш. — Тя долови колебание в гласа му, но и неизречено уверение, че просто иска тя да е доволна. Не беше сигурна обаче, че точно „доволство“ е нещото, което изпитваше в момента, не и при положение че майка й е в болницата, прикачена към маркучи и пиукащи апарати, а Люк, приличащ на зомби, клюма на пластмасовия стол до леглото й. Не и докато през цялото време се тревожеше за Джейс и поне дузина пъти вдигаше телефона да се обади в института, но после го затваряше, преди да е набрала номера. Ако Джейс искаше да говори с нея, щеше да й се обади.
Може би беше грешка, че го накара да види Джослин. Беше толкова уверена, че още щом майка й чуе гласа на сина си, на своето първо дете, ще се събуди. Но тя не се събуди. Джейс стоеше вдървено и непохватно до леглото й, лицето му беше като на рисуван ангел, с празни, равнодушни очи. Накрая Клеъри изгуби търпение и му се разкрещя, на свой ред той също й се разкрещя и си тръгна ядосан. Люк наблюдаваше безучастно тази сцена, с вял интерес, изписан на умореното му лице.
— За първи път ви виждам да се държите като брат и сестра — отбеляза той.
Клеъри не отговори нищо. Нямаше смисъл да му казва колко не й се искаше Джейс да й е брат. Не можеш да избягаш от собственото си ДНК, колкото и да ти се иска. Все едно дали то те прави щастлив или не. Но дори и да не успяваше да се чувства щастлива, помисли си тя, все пак тук, в дома на Саймън, в неговата стая, тя се чувстваше уютно, чувстваше се у дома. Тя го познаваше достатъчно дълго, за да си спомня леглото му с формата на пожарникарска кола и конструкторите Лего, струпани в ъгъла на стаята. Сега леглото му беше покрито с юрган на широки ивици, подарък от сестра му, а стените бяха облепени с плакати на групи като Рок Солид Панда и Степинг Рейзър. В ъгъла на стаята, където някога бяха конструкторите Лего, сега имаше барабани, а в другия ъгъл беше компютърът, на екрана на който бе замръзнала картина от World of Warcraft. Беше й почти толкова познато, колкото собствената й стая у дома — която вече не съществуваше, така че засега тук се чувстваше като у дома си.
— Пак чибита — каза мрачно Саймън. Всички герои бяха превърнати в три сантиметрови умалени копия на самите себе си и се замеряха едни други с чинии и тигани. — Сменям канала — обяви Саймън, като взе дистанционното. — Писна ми от тези анимета. Не виждам никаква интрига, да не говорим за секс.
— Разбира се, че няма секс — каза Клеъри, като си взе още чипс. — Аниме са забавление за цялото семейство.
— Ако си склонна да се лишиш от забавлението за цялото семейство, можем да видим какво дават по порно каналите — предложи Саймън. — Какво предпочиташ — „Вещиците от Брестуик“ или „Когато свалям Диане“?
— Дай ми го! — Клеъри грабна дистанционното, но Саймън, кискайки се, вече беше превключил на друг канал.
Смехът му внезапно спря. Клеъри вдигна поглед с изненада и видя как той гледа втренчено екрана. Даваха стар черно-бял филм — Дракула. Беше го гледала преди, с майка си. На екрана се бе появил Бела Лугоши, слаб и блед, загърнат с познатия плащ с висока яка, показал вампирските си зъби.
— Никога не пия… вино — натърти той със своя силен унгарски акцент.
— Харесват ми паяжините, направени от гума — каза Клеъри, като се опитваше да сниши гласа си. — Личи си, че са от гума.
Но Саймън вече се бе изправил и бе хвърлил дистанционното на леглото.
— Ей сега се връщам — промърмори той. Лицето му бе добило цвета на зимно небе, малко преди да завали. Клеъри нервно хапеше устните си, докато го гледаше как се отдалечава — за първи път, откакто майка й беше в болницата, й мина през ума, че може би и Саймън не беше съвсем щастлив.
Докато бършеше косата си, Джейс погледна отражението си в огледалото и се намръщи шеговито. Лечебната руна беше изцерила най-лошите му наранявания, но не можеше да оправи сенките под очите или да заглади тънките линии в ъгълчетата на устата. Главата го болеше и той се чувстваше леко замаян. Знаеше си, че трябваше да хапне тази сутрин, но се беше събудил с усещането за гадене и задъхан от кошмари, така че не му беше до ядене, само искаше да се натовари физически и с изтощение и пот да пропъди сънищата си.