— Хайде — прекъсна я елфът. — Кралицата не обича да чака. — Той тръгна надолу по коридора, без повече да удостои с поглед Изабел.
— Забравих — промърмори Изабел, когато другите я настигнаха. — Елфите и феите нямат никакво чувство за хумор.
— О, не бих казал това — рече Джейс. — В центъра има нощен клуб на феите, наречен Горещи криле. Не казвам, че съм ходил там — добави той.
Саймън погледна Джейс, отвори уста, сякаш за да попита нещо, но после, изглежда, размисли и се отказа. Шумно затвори устата си, точно когато коридорът се отвори към широко помещение с под от пръст, покрай стените, на което се издигаха високи каменни колони, а между тях се спускаха лози и пъстри цветя. Между колоните висяха тънки шалове, обагрени в меко синьо, почти като небето. В помещението имаше много светлина, макар че Клеъри не виждаше никъде факли, а и се създаваше илюзията, че това е летен павилион, огрян от дневна светлина, въпреки че беше под земята, и изграден от пръст и камък.
Първото впечатление на Клеъри беше, че излиза на открито; второто — че помещението е пълно с хора. Чуваше се странно приятна музика, пропита със сладко-кисели нотки, акустичен еквивалент на мед, смесен с лимонов сок, и на тази музика танцуваха в кръг феи, босите им крака едва докосваха пода. Косите им — сини, черни, кестеняви и алени, металически златисти и снежнобели, се стелеха като флагове.
Сега разбра защо се наричаха феи — защото наистина бяха прекрасни със своите прелестни лица, с крилете си в лилаво, златисто и синьо — как да повярва на Джейс, че те й мислят лошото? Музиката, която в началото дразнеше слуха й, сега звучеше съвсем приятно. Тя усети порив да развее собствените си коси и да затанцува. Музиката я приканваше и тя започна да се чувства толкова лека, че краката й едва докосваха земята. Пристъпи напред…
И някой я дръпна отзад за ръката. Джейс я гледаше гневно, златистите му очи блестяха като на котка.
— Ако отидеш да танцуваш с тях — рече той с нисък глас — ще танцуваш, докато умреш.
Клеъри запримига срещу него. Почувства се така, сякаш се събужда от сън, замаяна и полусънена.
Тя каза с неуверен глас:
— Каквооо?
Джейс изръмжа нетърпеливо. Държеше стилито в ръката си, тя не беше забелязала кога го е извадил. Хвана китката й и с бързо движение начерта болезнен знак върху кожата от вътрешната страна на ръката й.
— Погледни сега.
Тя погледна отново… и се вцепени. Лицата, които й се бяха сторили прелестни, все още бяха прелестни, само че зад тях се таеше нещо лукаво, почти свирепо. Момичето с розово-сините крила махна към тях и Клеъри видя, че пръстите й представляваха клонки с напъпили на тях листа, очите бяха съвършено черни, без ириси или пък зеници. Момчето, което танцуваше до нея, беше с отровно зелена кожа и извити рога, които излизаха от слепоочията му. Както си танцуваше, той се обърна, сакото му се разтвори и Клеъри видя, че под него имаше празен гръден кош. На ребрата му бяха завързани панделки, които се вееха и му придаваха празничен вид. Стомахът на Клеъри се преобърна.
— Хайде. — Джейс я побутна и тя се запрепъва напред. Когато възвърна самообладанието си, тя панически се огледа за Саймън. Той вървеше напред и тя видя как Изабел здраво се беше вкопчила в него. Този път не й стана неприятно. Съмняваше се, че Саймън би бил способен да прекоси помещението без чужда помощ.
Заобикаляйки дансинга, те се запромъкваха към другия край на помещението и минаха през една синя копринена завеса. Изпитаха облекчение, че са навън и вече в друг коридор, този път издълбан от лъскав кафяв материал, приличащ на повърхността на орехова черупка. Изабел пусна Саймън и той мигом спря да върви. Когато Клеъри се приближи до него, видя защо бе спрял — Изабел беше вързала шала си на очите му. Когато Клеъри отиде при него, той се мъчеше опипом да го развърже.
— Дай на мен — каза тя и той покорно се остави на чевръстите й пръсти, после подаде шала на Изабел и кимна в знак на благодарност.
Саймън отметна косата си назад, там, където шалът я бе притискал, беше мокра.
— Имаше някаква музика — отбеляза той. — Малко кънтри, малко рокендрол.
Мелиорн, който бе спрял, за да ги изчака, се намръщи.
— Как ви се стори?
— Е, на мен ми дойде малко в повече — каза Клеъри. — Това какво беше, някакъв тест ли? Или пък шега?
Той сви рамене.