— Най-близкото летище е в друга страна — каза Люк. — Ако успеем да преминем границата, като ударението пада върху „ако“. После имаме дълъг и опасен път през страна, чиято територия е населена с долноземци от всякакъв вид. Ще ни трябват дни, за да я прекосим.
Очите на Клеъри залютяха. Няма да плача, каза си тя. Няма.
— Клеъри — рече нежно Люк. — Ще се свържем със семейство Лайтууд. Ще се уверим, че имат цялата информация, която им е нужна, за да намерят развалящото магията заклинание за Джослин. Те могат да се свържат с Фел…
Но Клеъри се беше изправила на крака и клатеше глава.
— Трябва аз да отида — каза тя. — Фел е казал на Мадлен, че няма да разговаря с никого другиго.
— Фел? Рейгнър Фел? — повтори Магнус. — Мога да се опитам да му пратя съобщение. Ще му кажа да очаква Джейс.
Част от безпокойството, изписано по лицето на Люк, се стопи.
— Чули това, Клеъри? С помощта на Магнус…
Но Клеъри вече не искаше и да чуе за помощта на Магнус. Не искаше да чува нищо. Беше се настроила да спасява майка си, а се оказа, че не й остава нищо друго, освен да седи до леглото й, да държи безжизнената й ръка и да се надява, че някой някъде ще направи онова, което тя не може.
Клеъри се запрепъва надолу по стълбите и се отдръпна от Люк, когато той посегна към нея.
— Искам да остана сама за малко.
— Клеъри… — Чу как Люк извика след нея, но дори не се обърна, както се беше затичала покрай катедралата. Видя, че следва каменната пътека, която преминаваше в чакъл и водеше към малката градина на изток от Института и към мириса на въглени и пепел, изпод който мирис се долавяше и още някаква тежка, остра миризма на демонична магия. В градината още имаше мъгла, по-точно накъсани следи от нея, подобно на облачета, оплели се в розовите храсти или между камъните. Тя видя местата, където бе разровена земята от преминалата битка. До каменна пейка имаше и едно тъмночервено петно, върху което не й се искаше да задържа дълго погледа си.
Клеъри извърна глава. И застина. Там, на стената на катедралата, имаше съвършени знаци на вълшебна руна, които искряха като огън, преминаващ в синьо на фона на сивия камък. Те образуваха правоъгълен контур, подобен на процепите на полуотворена врата…
Порталът.
Вътре в нея нещо се надигна. Спомни си за други символи, онези, които светеха заплашително върху гладката метална обвивка на кораба.
Спомни си пукота и вибрирането на металните плоскости, когато всички нитове изхвърчаха от гнездата си, докато корабът не се пръсна на парчета и черната вода на Ийст Ривър нахлу в него.
Това са само руни, помисли си Клеъри. Символи. Мога да ги рисувам. Ако майка ми е могла да скрие Бокала на смъртните в парче хартия, защо аз да не мога да създам Портал.
Усети как краката й сами я понесоха към стената на катедралата, как ръката й бръкна в джоба и извади стилито. Опита се да спре треперенето на ръката си и докосна камъка с върха на стилито.
Затвори клепачи и на фона на мрака зад тях започнаха да се изписват въображаеми светлинни линии. Линии, които я водеха през тунели, вихрушки, пътуване из далечни места. Те се свързваха в една руна така леко, както полетът на птица във въздуха. Клеъри не знаеше дали тази руна е съществувала преди, или сега я беше измислила, но важното бе, че я бе създала такава, сякаш я е имало още от сътворяването на света.
Портал.
Започна да рисува, знаците се стичаха от върха на стилито във въгленовочерни линии. Камъкът запращя, като напълни носа й с тръпчивия мирис на изгоряло. Гореща синя светлина блесна срещу затворените й клепачи. Усети топлина по лицето си, сякаш бе застанала пред огън.
С въздишка отпусна ръката си и отвори очи.
Руната, която бе нарисувала, представляваше тъмно цвете, разцъфтяло на каменната стена. Когато го погледна, линиите му сякаш се смекчиха и измениха, като леко се спуснаха надолу, удължиха се и се размиха. За няколко мига формата на руната се промени. Сега се очертаха контурите на блестящ вход, около метър по-висок от Клеъри. Тя не можеше да откъсне очи от него. От входа се процеждаше същата тъмна светлина като през Портала зад завесата на Мадам Доротея. Тя посегна към него…
И отскочи назад. За да използваш Портала, спомни си тя, трябва да си представиш мястото, където искаш да те отведе. Но тя никога не бе ходила в Идрис. Разбира се, бяха и разказвали. Място със зелени ливади, тъмни гори и буйни води, езера и планини, и Аликанте, градът на стъклените кули. Тя си представяше живо всичко това, ала представата не беше достатъчна, не и за магия. Само ако…