Внезапно си пое дълбоко въздух. Но тя беше виждала Идрис. Беше го видяла в съня си и знаеше, без да е наясно откъде, че този сън беше истински. Поне това, което й беше казал Джейс за Саймън. Че той не може да остане, защото „това място е за живите“. И малко след това Саймън беше умрял…
Тя отново се зарови в спомена за съня си. За това, как танцуваше в една бална зала в Аликанте. Стените бяха златисти и бели, а високият таван блестеше, сякаш обсипан с диаманти. Имаше и фонтан с шампанско — огромна сребриста купа с русалка в средата, държаща стомна. Дърветата пред прозорците бяха окичени с цветни светлини, а Клеъри беше облечена в зелено кадифе, точно като в момента.
Сякаш все още в съня си, тя посегна към Портала. Изпод пръстите й блесна ярка светлина, а вратата се отвори към осветеното място, намиращо се зад нея. Клеъри усети как пред очите й се завихря златист водовъртеж, който бавно започна да се оформя в разпознаваеми силуети — стори й се, че вижда контурите на планини, част от небе…
— Клеъри! — Беше Люк, който тичаше по пътеката с изписани на лицето си гняв и уплаха. Зад него с големи крачки се приближаваше Магнус, чиито котешки очи блестяха като метал на горещата светлина, идваща от Портала, в която се къпеше градината. — Клеъри, недей! Защитите са опасни! Може да те убият!
Но вече нямаше път назад. Златистата светлина зад Портала ставаше все по-ярка. Тя си спомни за златистите стени на залата от съня й, за златистата светлина, която се отразяваше в стъклата, които бяха навсякъде. Люк не беше прав, той не разбираше как работи нейната дарба… какво значение имаха някакви си защити, когато тя можеше да създаде своя действителност само с помощта на нарисувана руна?
— Трябва да отида — извика тя и пристъпи напред с разперени пръсти. — Люк, съжалявам…
Направи още една крачка… С няколко ловки скока Люк се озова до нея и хвана китката й точно в мига, когато Порталът сякаш щеше да избухне около тях. Някаква сила ги повдигна във въздуха подобно на торнадо, изкореняващо дърво. Клеъри хвърли последен поглед към колите и сградите на Манхатън, които шеметно се отдалечаваха и изчезваха. И докато Люк продължаваше да стиска китката й в желязна хватка, вихрушката я засмука и я запрати в центрофугата на златистия хаос.
Саймън се събуди от шума на ритмично плискаща се вода. Той се надигна и внезапен ужас скова гърдите му — последния път, когато се събуди от шума на вълни, се беше оказал пленник на кораба на Валънтайн и затова тихото плискане, което долавяше, го върна към онзи ужасен момент, сякаш някой бе излял върху лицето му ледена вода.
Но не, с бърз поглед установи, че се намира на съвсем друго място. Лежеше завит с меко одеяло в удобно дървено легло, в малка спретната стая, чиито стени бяха боядисани в бледосиньо. На прозорците бяха спуснати тъмни завеси, но слабата светлина по краищата им беше достатъчна за окото на вампир да вижда ясно. На пода беше постлан ярък килим, а на стената имаше гардероб с огледални врати.
Имаше и фотьойл, издърпан до леглото. Саймън се изправи в седнало положение и когато отметна одеялото, му направиха впечатление две неща: първо, че беше облечен със същите джинси и тениска, с които беше, когато тръгна към Института, за да се срещне с Джейс; и второ, че във фотьойла дремеше някой, с подпряна на ръката глава и дълга черна коса, разпиляна като воал.
— Изабел? — рече Саймън.
Рязко, като човече на пружина при отварянето на кутия, тя повдигна глава, а очите й се ококориха.
— Оооо! Ти се събуди! — Тя изправи гръб и отметна косата си назад. — Джейс много ще се зарадва. Бяхме почти сигурни, че си умрял.
— Умрял? — повтори Саймън, като усети замайване и леко му прилоша. — От какво? — Той заоглежда стаята, като примигваше. — В Института ли съм? — попита и още докато задаваше въпроса, осъзна, че това е невъзможно. — Искам да кажа… къде сме?
По лицето на Изабел премина тревога.
— Ами… това означава ли, че не помниш какво се случи в градината? — Тя нервно подръпна ресните, които обрамчваха тапицерията на фотьойла. — Нападнаха ни бездушни. Бяха много и адската мъгла ни попречи да се бием с тях. Магнус отвори Портала и ние всички се втурнахме към него, а аз те видях, че идваш към нас. Ти се спъна в… в Мадлен. А точно зад теб имаше бездушен. Нямаше как да го видиш, но Джейс го видя. Опита да ти се притече на помощ, но беше твърде късно. Бездушният заби ножа си в теб. Ти кървеше… много. А Джейс уби бездушния, вдигна те и те пренесе през Портала — завърши тя, като говореше толкова бързо, че думите й се сливаха и Саймън едва смогваше да ги разбере. — И сега всички сме от другата страна, но нека ти кажа, че бяхме много изненадани, когато Джейс се появи с теб, целият изцапан с кръв. Съветът определено не беше очарован.