— Пфу — каза той след няколко глътки. — Мъртва кръв.
Джейс повдигна вежди.
— Не е ли всяка кръв мъртва?
— Колкото по-отдавна е мъртво животното, чиято кръв пия, толкова по-отвратителен вкус има — обясни Саймън. — Прясната е по-добра.
— Но ти никога не си пил прясна кръв. Нали?
На свой ред Саймън също вдигна вежди.
— Е, като се изключи моята, разбира се — каза Джейс. — А иначе, знам, че моята кръв е фантастична.
Саймън остави празната бутилка на страничната облегалка на фотьойла до леглото.
— Ти май сериозно си повреден — каза той. — В главата, имам предвид.
В устата му още имаше вкус на развалена кръв, но болката беше изчезнала. Той се чувстваше по-добре, по-силен, сякаш кръвта беше лекарство, което действа мигновено, наркотик, който му е нужен, за да живее. Запита се дали това не беше пристрастяване, подобно на това към хероина.
— Значи сме в Идрис?
— Аликанте, за да бъдем точни — каза Джейс. — Столицата. Всъщност, единственият град. — Той отиде до прозореца и дръпна завесите. — Семейство Пенхалоу не ни вярват, че слънцето не ти пречи, затова са сложили тези затъмняващи пердета. Но ела и погледни сам.
Саймън стана от леглото и отиде при Джейс до прозореца. И изумено загледа навън.
Преди няколко години майка му ги беше завела със сестра му на екскурзия в Тоскана — една седмица тежки, непознати макаронени ястия, безсолен хляб и майка му, бързаща по тесните, криволичещи улички и едва успяваща да не блъсне фиата им в някоя от красивите стари сгради, които уж бяха дошли да разгледат. Той си спомни как бяха спрели на баира точно срещу града, наречен Сан Джиминано — купища кафеникави сгради, тук-там осеяни с високи кули, чиито върхове се извисяваха така стремително нагоре, сякаш се мъчеха да стигнат небето. Ако това, което виждаше в момента, му напомняше за нещо, то беше именно онзи пейзаж. Но в същото време всичко му се струваше толкова чуждо и нямаше усещане да е виждал нещо подобно преди.
Той погледна нагоре към един прозорец, който беше част от някаква средновисока къща. Ако вдигнеше поглед още по-нагоре, щеше да види каменни корнизи и небето зад тях. От другата страна на пътя имаше друга къща, не по-висока от първата, а между тях течеше тесен, тъмен канал, с изградени тук-там върху него мостове — значи ето откъде идваше шумът на вода, който бе чул преди малко. Къщата сякаш беше построена по склона на хълм, а под нея каменни сгради с меден цвят, скупчени покрай тесните улици, се спускаха до ръба на зелен кръг: гори, заобиколени от хълмове, които бяха много далеч. Оттук те приличаха на дълги зелени и кафяви ивици, прошарени с цветовете на есента. А зад хълмовете се издигаха планински зъбери, покрити със сняг.
Но нищо от това не беше странно. Истински странното бе, че из целия град, сякаш случайно поникнали, се издигаха кули, увенчани с върхове от белезникаво сребрист отразяващ материал. Те сякаш пронизваха небето като блестящи кинжали и само след миг Саймън си спомни къде беше виждал този материал: при твърдите, подобни на кристал оръжия, които носеха ловците на сенки и които наричаха серафимски ками.
— Това са демонични кули — каза Джейс в отговор на неизречения въпрос на Саймън. — Оттам се контролират защитите, които пазят града. Благодарение на тях никой демон не може да пристъпи в Аликанте.
Полъхът от прозореца беше студен и чист, такъв въздух никога не можеш да дишаш в Ню Йорк. В него не се усещаше нищо, нито дъх на мръсотия, нито на пушек, нито на метал, нито на други хора. Беше просто въздух. Саймън вдиша дълбоко, без да му е нужно, но някои човешки навици трудно се преодоляват, после се обърна към Джейс:
— Кажи ми, че по случайност ме доведе тук. Кажи ми, че това не е част от плана ти да попречиш на Клеъри да дойде с теб.
Джейс не го погледна, но гърдите му рязко се повдигнаха и спуснаха с нещо като сподавена въздишка.
— Напротив — каза той. — Аз създадох бандата бездушни воини, направих така, че да нападнат Института и да убият Мадлен, а за малко и останалите от нас, само за да попреча на Клеъри да напусне Ню Йорк. И виж ти, оказа се, че пъкленият ми план проработи.
— Изглежда наистина проработи — каза тихо Саймън. — Нали?
— Слушай, вампире — рече Джейс. — Планът беше да държа Клеъри далеч от Идрис. Твоето идване тук не влизаше в сметката. Пренесох те през Портала, защото, ако те бях оставил, окървавен и изнемощял, бездушните щяха да те убият.