— Можеше да останеш заедно с мен…
— Щяха да убият и двама ни. Дори не знам колко бяха, при цялата тази адска мъгла. Все пак дори и аз не мога да се преборя със стотици бездушни.
— Обзалагам се, че никак не ти е лесно да го признаеш — рече Саймън.
— Ти си задник — каза Джейс с равен глас — дори и за долноземец. Аз ти спасих живота, нарушавайки Закона. И смея да твърдя, че това не е за първи път. Дължиш ми поне малко благодарност.
— Благодарност? — Саймън усети как пръстите му се свиват и ноктите му се врязват в дланите. — Ако не ме беше извикал в Института, сега нямаше да съм тук. Не съм искал да ме водиш тук.
— Напротив — каза Джейс, — нали каза, че би направил всичко за Клеъри? Това е всичко.
Преди Саймън да отговори нещо заядливо, на вратата се почука.
— Ехо? — обади се Изабел от другата страна. — Саймън, приключи ли с превземките? Трябва да говоря с Джейс.
— Влизай, Изи. — Джейс не отклони очи от Саймън. В погледа му блестяха гневни искри и нещо като предизвикателство, което подбуждаше у Саймън желание да го удари с нещо тежко. Като например пикап.
Изабел влезе в стаята с развята черна коса и усукани сребристи поли. Корсетът с цвят на слонова кост оставяше покритите й с мастилени руни ръце и рамене голи. Саймън си помисли, че за нея сигурно е голямо облекчение да може да показва знаците си на място, където това не се възприема като нещо необикновено.
— Алек ще ходи в Гард — каза без предисловие Изабел. — Преди това иска да говори с теб за Саймън. Можеш ли да слезеш долу?
— Разбира се. — Джейс се отправи към вратата, но забеляза, че Саймън върви след него, и гневно се обърна: — Ти ще стоиш тук.
— Не — отвърна Саймън. — Ако ще говорите за мен, искам да присъствам.
За миг сякаш леденото спокойствие на Джейс щеше да се пропука. Изчерви се и отвори уста, очите му заблестяха. Пак така бързо, с огромно усилие на волята, гневът му изчезна. Той скръцна със зъби и се усмихна.
— Добре. Ела долу, вампире. Там ще е цялото щастливо семейство.
Когато за първи път Клеъри бе минала през Портал, усещането беше, че лети, че се носи надолу в безтегловност. Този път сякаш бе попаднала в сърцето на торнадо. Грабнаха я виещи ветрове, откъснаха ръката й от тази на Люк и от устата й се изтръгна вик. Тя попадна в центъра на черно-златист водовъртеж.
Изведнъж пред нея се издигна нещо плоско, твърдо и сребристо като повърхност на огледало. Тя се носеше към него с пълна скорост, изпищя и вдигна ръце да закрие лицето си. После проби повърхността и мина през нея, озовавайки се на място, сковано от лют студ и липса на въздух. Започна да потъва в плътен син мрак, като се опитваше да диша, ала в дробовете й не влизаше въздух, а само още по-вледеняващ студ…
Изведнъж нещо я хвана за гърба на палтото и я вдигна нагоре. Тя започна да се мята, но беше твърде слаба, за да се откъсне от хватката. Издигнаха я нагоре и индиговата тъмнина започна да преминава в бледосиньо, а после в златисто и когато тя излезе на повърхността на водата — това беше вода, — тя успя да си поеме въздух. Или се опита. По-точно се задави и й прилоша, пред погледа й заиграха черни петна. После усети как я изтеглят бързо през водата, краката и ръцете й се оплитаха във водорасли. Клеъри се замята в хватката, която я държеше, и погледът й с ужас попадна върху нещо средно между вълк и човек, с уши като остриета и устни, оголили остри бели зъби. Опита се да извика, но от устата й изскочи само вода.
Миг по-късно бе извадена от водата и просната на влажната твърда земя. Нечии ръце сграбчиха раменете й и я затиснаха с лицето надолу. После ръцете започнаха да натискат гърба й, докато гърдите й се свиха в спазъм и тя изкашля горчива струя вода.
Тя още кашляше, когато ръцете я обърнаха по гръб. В следващия миг видя Люк — черна сянка на фона на високото небе, посипано с бели облаци. Нежността, която бе свикнала да вижда в изражението на лицето му, я нямаше; той вече не приличаше на вълк, но продължаваше да изглежда заплашителен. Изправи я в седнало положение и силно я разтърси, после отново и отново, докато тя изстена и немощно се помъчи да се освободи.
— Люк! Престани! Причиняваш ми болка…
Ръцете му пуснаха раменете й. После хвана брадичката й, повдигна я и очите му зашариха по лицето й.
— Водата — рече той. — Изплю ли цялата вода?