— Предполагам — прошепна Клеъри. Гласът й едва излезе от свитото й гърло.
— Къде е стилито ти? — попита настойчиво той и понеже тя се поколеба, гласът му стана рязък. — Клеъри. Стилито ти. Намери го.
Тя се освободи от хватката му и затърси в мокрите си джобове, сърцето й се сви, когато пръстите й не напипаха нищо друго, освен мокър плат. Тя обърна отчаяното си лице към Люк.
— Предполагам, че е паднало в езерото. — Тя подсмръкна. — Стилито на майка ми…
— Исусе, Клеъри! — Люк се изправи и тревожно сключи ръце на тила си. Той също бе прогизнал, от джинсите и тежкото трикотажно сако се стичаше вода на плътни ручеи. Очилата, които обикновено все се свличаха до средата на носа му, ги нямаше. Той сведе мрачен поглед към нея. — Добре ли си — каза той. Това не беше точно въпрос. — Искам да кажа, сега чувстваш ли се добре?
Тя кимна.
— Люк, какво има? Защо ти трябва стилито ми?
Люк нищо не каза. Той се огледа наоколо, като че ли се надяваше отнякъде да дойде помощ. Клеъри проследи погледа му.
Намираха се на широкия кален бряг на едно доста голямо езеро. Водата беше бледосиня, тук-там отразяваща слънцето. Запита се дали златистата светлина, която бе видяла през открехнатия Портал, не идваше оттук. Сега, когато беше вече извън езерото, не виждаше нищо злокобно в него. То бе обградено със зелени хълмове, изпъстрени с дървета, които тъкмо започваха да се обагрят в червеникавокафяво и златисто.
Зад хълмовете се издигаха високи планини, чиито върхове бяха покрити със сняг.
Клеъри потрепери.
— Люк, когато бяхме във водата… ти не беше ли наполовина вълк? Стори ми се, че видях…
— Като вълк плувам по-добре, отколкото като човек — отвърна лаконично Люк. — И съм по-силен. Трябваше да те измъкна от водата, а ти не ми помагаше особено.
— Разбирам — каза тя. — Извинявай. Ти не… ти нямаше намерение да идваш с мен.
— Ако не бях дошъл, сега щеше да си мъртва — отбеляза той. — Магнус ти обясни, Клеъри. Не можеш да използваш Портала, за да влезеш в Града от стъкло, освен ако някой не те очаква от другата страна.
— Той каза, че това е в нарушение на Закона. Не каза, че ако се опитам да го направя, ще бъда отхвърлена.
— Каза ти, че има защити около града, които пречат да се мине през Портала. Не е негова вината, че си решила да си поиграеш с магически сили, от които нямаш никаква представа. Това, че притежаваш способността да създаваш руни, не означава, че знаеш как да ги контролираш — отвърна той със строго изражение на лицето.
— Съжалявам — рече Клеъри с отпаднал глас. — Просто… Къде се намираме сега?
— На езерото Лин — отвърна Люк. — Мисля, че Порталът ни е пренесъл колкото се може по-близо до града и после ни е изхвърлил. Намираме се в покрайнините на Аликанте. — Той се огледа наоколо, като клатеше глава донякъде смаяно, донякъде уморено. — Ти успя, Клеъри. Ние сме в Идрис.
— Идрис ли? — рече Клеъри и се втренчи вцепенено над езерото. То трептеше, синьо и спокойно. — Но… казваш, че сме в покрайнините на Аликанте. А аз никъде не виждам град.
— Ние сме на километри от него — отбеляза Люк. — Виждаш ли онези хълмове в далечината? Трябва да ги прекосим градът е от другата страна. Ако бяхме с кола, можехме да стигнем за час, но пеша най-вероятно ще се придвижваме цял следобед. — Той вдигна поглед към небето. — По-добре да тръгваме.
Клеъри се погледна ужасена. Перспективата да ходи цял ден в мокри дрехи никак не й се нравеше.
— Няма ли друг начин да…?
— Друг начин? — попита Люк и в гласа му прозвуча внезапна рязкост. — Да не би да имаш някакви идеи, Клеъри, в крайна сметка ти беше тази, която ни доведе тук? — Той посочи нататък от езерото. — Този път минава през планините. Проходими са само в разгара на лятото. По върховете им ще умрем от студ. — Той се обърна и посочи с пръст в друга посока. — Този път минава през цели километри гори. Простират се по целия път до границата. Необитаеми са, или поне не от човешки същества. Отвъд Аликанте има ферми и вили. Може да излезем от Идрис, но така или иначе, трябва да минем през града. При това град, длъжен съм да добавя, в който долноземци като мен едва ли са добре дошли.
Клеъри го гледаше с отворена уста.
— Люк, не знаех…
— Разбира се, че не си знаела. Ти нищо не знаеш за Идрис. Никога не си се интересувала от Идрис. Просто беше сърдита, че те изоставиха, и реши да действаш напук… като малко дете, което тропа с крак. И ето ни тук. Загубени и измръзнали и… — Той спря, лицето му се изопна. — Хайде! Чака ни път.