Клеъри последва Люк покрай езерото Лин в тягостно мълчание. Докато вървяха, слънцето изсуши косата и кожата й, но кадифеното манто тежеше като напоена с вода гъба. То висеше на нея като оловна завеса, докато подтичваше по камъните и калта, опитвайки се да не изостава от широките крачки на Люк. Опита се още няколко пъти да поведе разговор, но Люк упорито мълчеше. Никога досега не беше правила нещо чак толкова лошо, че извинението й да не смекчи гнева на Люк. Този път очевидно беше различно.
Сякаш с всяка крачка скалите около езерото ставаха все по-стръмни и осеяни с тъмни петна като пръски от черна боя. Когато Клеъри погледна по-отблизо, разбра, че това са пещери. Някои изглеждаха много дълбоки и криволичеха в тъмнината, губейки се в нея. Веднага си представи прилепи и разни пълзящи гадини, които дебнеха в мрака, от което я полазиха тръпки.
Най-после тясната пътека, минаваща през скалите, ги изведе на широк път, покрай който се редяха натрошени камъни. Езерото остана зад тях и приличаше на индиго на слънчевата светлина в късния следобед. Пътят пресичаше равно затревено поле, което се простираше до редящите се в далечината хълмове. Сърцето на Клеъри се сви — градът не се виждаше никъде.
Люк гледаше втренчено към хълмовете с изписан на лицето му израз на силна тревога.
— По-далеч сме, отколкото си мислех. Беше толкова отдавна, откакто за последно бях тук…
— Може би, ако намерим по-голям път — предложи Клеъри, — бихме могли да се качим на автостоп или да хванем някакъв транспорт, или…
— Клеъри, в Идрис няма коли. — При вида на стреснатото й изражение Люк се засмя не особено весело. — Защитите смущават всякакви машини. Повечето технологии не могат да се използват тук — мобилни телефони, компютри, такива неща. Самият Аликанте се осветява най-вече с магическа светлина.
— О! — рече Клеъри с отмалял глас. — Е… колко още има до града?
— Достатъчно. — Без да я погледне, Люк приглади назад късата си коса. — Има нещо, което трябва да ти кажа.
Клеъри се напрегна. Допреди малко толкова й се искаше Люк да й каже нещо. Точно сега обаче не желаеше това.
— Няма проблем…
— Забеляза ли — прекъсна я Люк, — че на езерото Лин няма лодки, нито докове, нищо, което да подсказва, че по някакъв начин езерото се използва от живеещите в Идрис?
— Просто реших, че защото е далече.
— Не е далече. На няколко часа път пеша от Аликанте. Истината е, че езерото… — Люк млъкна и въздъхна. — Забелязала ли си фигурите по пода в библиотеката на Института в Ню Йорк?
Клеъри запримига.
— Да, но не можах да определя какво изобразяват.
— Изобразяват ангел, излизащ от езеро, носейки бокал и меч. Това е често срещан мотив в украсите на нефилимите. Легендата разказва, че когато ангелът Разиел за пръв път се е явил на ловеца на сенки Джонатан, първият нефилим, и му дал Реликвите на смъртните, е излязъл от езерото Лин. От тогава езерото е…
— Свещено? — предположи Клеъри.
— Прокълнато — рече Люк. — Водата на езерото е нещо като отрова за ловците на сенки. На долноземците не им вреди… феите го наричат Огледало на сънищата и пият от водата му, защото, според поверието, тя им дава прозрение. Но за ловците на сенки пиенето от тази вода е много опасно. Причинява халюцинации, треска… може да доведе дори до лудост.
Клеъри усети, че й става студено.
— Значи затова ме накара да изплюя водата.
Люк кимна.
— Затова поисках да намериш и стилито си. Можем да елиминираме ефектите на водата с лечителна руна. Без него, ще трябва да се доберем до Аликанте колкото се може по-бързо. Съществуват лекарства, билки, които помагат, и аз познавам някого, за когото съм почти сигурен, че ги има.
— Семейство Лайтууд ли?
— Не семейство Лайтууд. — Гласът на Люк беше твърд. — Говоря за друг. За някого, когото познавам.
— Кой е той?
Той поклати глава.
— Само се моля този човек да не се е преместил някъде другаде през последните петнайсет години.
— Но ти не каза ли, че е в нарушение на Закона долноземци да влизат в Аликанте без разрешение.
В отговор той се усмихна и това й напомни за онзи Люк, който я държеше да не падне от катерушката, когато бе дете, онзи Люк, който винаги я закриляше.
— Някои закони са създадени, за да бъдат нарушавани.
Домът на Пенхалоу напомняше на Саймън за Института — същото усещане, че си пренесен в друга епоха. Коридорите и стълбищата бяха тесни, направени от камък и тъмно дърво, а високите прозорци разкриваха гледка към града.