Декорацията на интериора определено имаше азиатски уклон: на първия етаж се издигаше параван от кожи, а на первазите на прозорците бяха поставени високи лакирани вази, изрисувани с флорални мотиви. Имаше и множество копринени флагове по стените, на които бяха изобразени сцени от митологията на ловците на сенки, но отвсякъде лъхаше на Изток — наперени военачалници, размахали блестящи серафимски ками, а до тях многоцветни, подобни на дракони същества и демони с облещени очи.
— Госпожа Пенхалоу — Джия — преди е ръководила Института в Пекин. Днес прекарва част от времето си тук, а останалата част в Забранения град — каза Изабел, когато Саймън спря и заразглежда един от флаговете. — Освен това, семейство Пенхалоу са стара фамилия. Заможна.
— Очевидно е — промърмори Саймън, като вдигна поглед към полилеите, чиито кристални висулки приличаха на сълзи.
Джейс, който беше на крачка след тях, изсумтя.
— Не се мотайте. Не сме дошли на екскурзия тук.
Саймън понечи да отговори нещо грубо, но реши да си замълчи. С няколко скока взе останалите стъпала, които водеха към голяма стая. Тук се забелязваше странна смесица от старо и ново: витражи с изглед към канала и тиха музика, но Саймън не можеше да види никъде уредбата, от която се носеше. Не се виждаше никъде и телевизор, нито стелажи с наредени по тях DVD-та или CD-та — задължителните реквизити, които Саймън бе свикнал да асоциира с модерните всекидневни. В замяна на това пък имаше множество дебело подплатени дивани, групирани около голяма камина, в която пращеше огън.
До камината стоеше Алек, облечен в униформата на ловец на сенки, и слагаше на ръцете си чифт ръкавици. Когато Саймън влезе в стаята, той вдигна поглед и се намръщи, но нищо не каза.
На диваните бяха седнали двама тийнейджъри, които Саймън не бе виждал досега, момче и момиче. Момичето сякаш беше наполовина азиатка, имаше изящни бадемови очи, лъскава тъмна коса, опъната назад, и закачливо изражение. Нежната й брадичка беше остра, като на коте. Не можеше да се нарече красавица, но определено впечатляваше.
Но затова пък чернокосото момче до нея беше повече от хубаво. Вероятно имаше телосложението на Джейс, но дори и седнал, изглеждаше по-висок. Беше строен и мускулест, с бледо, изискано, неспокойно лице, с изпъкнали скули и тъмни очи. На Саймън му се стори някак странно познат, сякаш го беше виждал и преди.
Момичето първо заговори.
— Това ли е вампирът? — Тя измери с поглед Саймън от горе до долу. — Никога досега не съм била толкова близо до вампир… поне не до такъв, когото да не възнамерявам да убия. — Тя наклони глава встрани. — Доста сладък е за долноземец.
— Не й обръщай внимание. Има лице на ангел, но всъщност маниерите й са като на демон Молох — каза момчето с усмивка и се изправи. После протегна ръка на Саймън. — Аз съм Себастиян. Себастиян Верлак. А това е братовчедка ми, Ейлийн Пенхалоу. Ейлийн…
— Не се ръкувам с долноземци — рече Ейлийн, като се облегна на възглавниците на дивана. — Та те нямат душа. Вампири.
Усмивката на Себастиян се стопи.
— Ейлийн…
— Така е. Затова не могат и да се оглеждат в огледало или да се показват на слънце.
Саймън нарочно отстъпи назад, заставайки в участъка, който се огряваше от слънчевата светлина, идваща от прозореца. Той усети топлината на слънцето по гърба си, по косата си. На пода се очерта сянката му, дълга и тъмна, която почти достигна до краката на Джейс.
Ейлийн рязко си пое дъх, но нищо не каза. В замяна на това проговори Себастиян, който внимателно разглеждаше Саймън с тъмните си очи.
— Значи е вярно. Семейство Лайтууд казаха, но аз не повярвах, че…
— Че казваме истината? — рече Джейс, който за първи път проговаряше, откакто бяха слезли долу. — Ние не бихме излъгали за такова нещо. Саймън е… уникален.
— Целувала съм го веднъж — рече Изабел, без да се обръща конкретно към някого.
Ейлийн повдигна вежди.
— В Ню Йорк наистина ти позволяват да правиш каквото си искаш, нали? — рече тя, което прозвуча донякъде изумено, донякъде завистливо. — Последния път, когато те видях, Изи, ти дори не би помислила…
— Последния път, когато всички се видяхме, Изи беше на осем — рече Алек. — Нещата сега са различни. И така, майка трябваше спешно да замине и се налага някой да отиде в Гард, за да й занесе документацията. Аз съм единственият, който е на осемнайсет, така че само аз мога да присъствам на заседание на Клейва.