На брега на езерото, на няколко крачки от мястото, където седеше тя, имаше ниска маса, изградена от плоски камъни, наредени един върху друг. Виждаше се, че е направена набързо. Макар дупките между камъните да бяха запълнени с мокър пясък, на места по краищата камъните се бяха свлекли. Върху масата бе поставено нещо, което накара Клеъри да притаи дъх — Бокалът на смъртните, а върху него Мечът на смъртните, проблясващ подобно на черен огнен език под магическата светлина. Около този олтар имаше черни линии на руни, издълбани в пясъка. Тя се взря в тях, но те бяха разбъркани, безсмислени…
Бързо движеща се сянка прекоси пясъка — дълга черна сянка на мъж, която трептеше и се размиваше на светлината на факлите. Когато Клеъри вдигна глава, той вече стоеше изправен над нея.
Валънтайн.
Шокът да го види беше толкова силен, че я направи безчувствена. Тя не изпитваше нищо, докато се взираше в баща си, чието лице се открояваше на тъмното небе като луната: бяло, сурово, с черни очи като кратери на метеор. През гърдите му бяха опънати множество кожени колани, на които откъм гърба висяха дузина или повече оръжия. Те стърчаха зад раменете му като бодли на таралеж. Той изглеждаше огромен, необичайно едър — страховита статуя на някой разгневен бог разрушител.
— Клариса — каза той. — Поела си голям риск, като си се телепортирала тук. Имаш късмет, че те зърнах във водата и те извадих. Беше в безсъзнание; ако не бях аз, щеше да си се удавила. — Едно мускулче около устата му леко трепна. — На твое място не бих разчитал на алармените защити, които Клейвът е поставил край езерото. Свалих ги веднага щом пристигнах. Никой не знае, че си тук.
Не ти вярвам! Клеъри отвори уста, за да изкрещи това в лицето му. Но не можа да издаде и звук. Беше като един от онези кошмари, в които ти се иска да извикаш, но не се получава. От устата й излезе само глухо хриптене, задъхване като при човек с разрязан гръклян, който се опитва да изкрещи.
Валънтайн поклати глава.
— Не се мъчи да говориш. Сложих на тила ти руна на мълчанието, една от онези, които използваха мълчаливите братя. Има една оковаваща руна на китките ти и една, която блокира краката ти. Не се опитвай да ставаш — краката ти не могат да те носят, само ще си причиниш болка.
Клеъри го гледаше гневно, като се опитваше да го прониже с поглед, да го разкъса от омраза. Но той не изглеждаше впечатлен.
— Да знаеш, като нищо можеше да стане и по-лошо. Добре, че навреме те издърпах на брега, отровата на езерото вече бе започнала да действа. Между другото, аз те излекувах от нея. Не че очаквам благодарност. — Той леко се усмихна. — Ние с теб никога не сме разговаряли, нали? Не сме провеждали нормален разговор. Сигурно се питаш защо никога не съм проявявал бащин интерес към теб. Съжалявам, ако това те е наранило.
Сега погледът й премина от омраза в недоверие. Как така ще си говорят, при положение че тя не може да говори? Тя се опита с всички сили да каже нещо, но от гърлото й излезе само лек стон.
Валънтайн се върна отново към олтара и положи ръка върху Меча на смъртните. Мечът беше лъскав и черен и блестеше така, сякаш отразяваше светлината, идваща от въздуха наоколо.
— Когато майка ти ме напусна, не знаех, че е бременна с теб — каза той. Клеъри забеляза, че й говореше така, както никога досега. Гласът му беше спокоен, дори сговорчив, но не това я порази в него. — Знаех, че нещо не е наред. Тя мислеше, че не съм забелязал страданията й. Взех малко кръв от Итуриел, изсуших я на прах и я сипах в храната й, мислейки си, че така ще разсея мъката й. Ако знаех, че е бременна, не бих го направил. Вече бях решил да не си правя експерименти с дете, което носи моята кръв.
Лъжеш, искаше да му изкрещи Клеъри, но беше започнала да се съмнява. Той още й звучеше странно. Различно. Може би, защото казваше истината.
— Години след като избяга от Идрис, аз не спирах да я търся. И не само защото у нея бе Бокалът на смъртните. А защото я обичах. Мислех си, че само като й го кажа, тя ще разбере. Това, което направих онази нощ в Аликанте, беше в пристъп на ярост, на желание да я уязвя, да разруша всичко, свързано със съвместния ни живот. Ала после… — Той поклати глава, като извърна поглед към езерото. — Когато най-после я издирих, чух слухове, че имала още едно дете, дъщеря. Реших, че е от Лушън. Той винаги я бе обичал, винаги бе искал да ми я отнеме. Помислих си, че най-после тя е станала негова. Че се е съгласила да има дете от гаден долноземец. — Гласът му звучеше напрегнато. — Когато я намерих в апартамента ви в Ню Йорк, тя беше почти в безсъзнание. Обвини ме, че съм превърнал първото й дете в чудовище и че ме е напуснала, за да не направя същото и с второто. И после изпадна в кома в ръцете ми. Търсех я през всички тези години, само за да получа от нея това. Тези няколко секунди, в които тя ме гледаше със смъртна омраза. В този момент осъзнах нещо.