Джейс, хванал меч в лявата си ръка, стоеше на върха на едно пясъчно възвишение, на около крачка от Валънтайн. По изражението му Клеъри се досети, че и той като нея не бе чул приближаването на Джейс.
При вида му сърцето на Клеъри силно заби. Засъхналата кръв по лицето му бе хванала коричка, а на шията му се виждаше грозна червена рана. Очите му блестяха като огледала и на магическата светлина изглеждаха черни — черни като тези на Себастиян.
— Клеъри — каза той, без да откъсва очи от баща си. — Клеъри, добре ли си?
Джейс! Тя се опита да произнесе името му, но нищо не можеше да преодолее преградата в гърлото й. Като че ли думите я задавяха.
— Тя не може да ти отговори — каза Валънтайн. — Не може да говори.
Очите на Джейс пламнаха гневно.
— Какво си й направил? — Той насочи меча си към Валънтайн, който отстъпи крачка назад. Лицето на Валънтайн изразяваше предпазливост, но не и уплаха. Той сякаш обмисляше нещо, което никак не се хареса на Клеъри. Знаеше, че би трябвало да тържествува, ала не й беше до това — сега се чувстваше по-разтревожена, отколкото преди малко. Беше разбрала, че Валънтайн ще я убие — беше се примирила с това, — а ето че сега Джейс беше тук и страхът отново я обхвана, вече и за него. А той изглеждаше толкова… съсипан. Униформата му беше разпорена на ръкава и кожата под него бе осеяна с кръстосани кървави линии. Отпред ризата му беше разкъсана и над сърцето се виждаше изчезващо иратце, под което още си личеше незараснала червена рана. Дрехите му бяха целите в кал, сякаш се беше въргалял по земята. Но това, което най-много я изплаши, беше изражението му. То беше толкова… сурово.
— Руна на мълчанието. Нищо няма да й стане от нея. — Очите на Валънтайн се приковаха в Джейс — стръвно, сякаш, както се стори на Клеъри, искаше да го изпие с поглед. — Имам чувството — каза Валънтайн, — че не си дошъл, за да се присъединиш към мен? За да бъдеш благословен от ангела заедно с мен?
Изражението на Джейс не се промени. Очите му бяха приковани в осиновителя му и не изразяваха нищо — ни следа от вълнение, обич или спомен. Не изразяваха дори омраза.
Единствено… презрение, помисли си Клеъри. Студено презрение.
— Знам какво се каниш да направиш — каза Джейс — Знам защо призоваваш ангела. И няма да ти го позволя. Вече изпратих Изабел да предупреди армията…
— Предупреждението няма да им помогне особено. Това не е опасност от онези, които могат да бъдат избегнати. — Погледът на Валънтайн се стрелна надолу към меча на Джейс. — Пусни го — рече той — и можем да поговорим… — После млъкна. — Този меч не е твой. Той принадлежи на фамилията Моргенстърн.
Джейс се усмихна, мрачно и очарователно.
— Беше на Джонатан. Сега той е мъртъв.
Валънтайн погледна объркано.
— Искаш да кажеш…
— Взех го от земята, където го изпусна — каза безстрастнс Джейс, — след като го убих.
Валънтайн изглеждаше втрещен.
— Ти си убил Джонатан? Как си могъл?
— Иначе той щеше да убие мен — отвърна Джейс. — Нямах избор.
— Нямах това предвид. — Валънтайн поклати глава, все още изглеждаше смаян, подобно на боксьор, когото са ударили твърде силно, малко преди да се срути на тепиха. — Аз отгледах Джонатан… лично аз го обучих. Нямаше по-добър боец от него.
— Възможно е — каза Джейс — да е било така.
— Но… — И гласът на Валънтайн замря. Клеъри за пръв път усети пукнатина в равната, невъзмутима фасада на този глас. — Но той ти беше брат.
— Напротив. Никога не е бил. — Джейс пристъпи една крачка, като доближи острието с два-три сантиметра по-близо до сърцето на Валънтайн. — Какво се е случило с истинския ми баща? Изабел каза, че е убит при нападение, но така ли е наистина? Не си ли го убил ти, както и майка ми?
Валънтайн продължаваше да гледа недоумяващо. Клеъри усети, че той се мъчи да възвърне самообладанието си. С мъката си ли се бореше? Или просто се страхуваше да умре.
— Не съм убил майка ти. Тя се самоуби. Аз те извадих от вече мъртвото й тяло. Ако не бях го направил, и ти щеше да умреш заедно с нея.
— Но защо? Защо си го направил? Не ти е бил нужен син, ти вече си имал син! — Джейс приличаше на смъртник на лунната светлина, както се стори на Клеъри, на смъртник и на чужд, на някого, когото тя не познаваше. Ръката, насочила меча към шията на Валънтайн, не трепваше. — Кажи ми истината — рече Джейс — Престани да ме лъжеш, че сме една плът и кръв. Родителите може да лъжат децата си, но ти… ти не си ми баща. И искам да знам истината.